Малкълм се разяждаше от завист. Той одобряваше разбирателството между офицера и неговите войници, но тези хора тук фактически, изглежда, бяха готови да направят всичко за Лейтенанта. Беше доста противно. Е, това щеше да се промени. Те щяха да научат правата си, да разберат, че новият ред е по-добър. За един офицер е по-добре да е подчинен на комитет, отколкото да е самостоятелен, защото той винаги може да манипулира членовете на този комитет в свой интерес и да хвърли вината за всички неуспехи върху него. Войниците са такива тъпи животни.
Малкълм разбираше, че Лейтенанта не изгаря от желание да отиде на доклад в Генералния щаб. Но защо тогава не му бе теглил куршума и не се бе отправил на юг, като забрави, че някога е съществувал Генерален щаб?
Дългият лъкатушен поход беше неприятен за човек, чувстващ, че е загубил контрол над своите войници. Малкълм беше мислил за това толкова често и толкова дълго, че вече се смяташе за командир и всяка издадена от Лейтенанта заповед схващаше като лично оскърбление.
Но защо, по дяволите, хората в първото село инстинктивно се бяха обърнали към Лейтенанта, а не към него? И хората в мините, макар че бяха жестоко смазани в кратката схватка, се подчиниха веднага щом Лейтенанта се изправи пред тях със своите команди.
А последната нощ, когато нападнаха една стара крепост, защитниците й само дето не му лижеха ботушите
В тази бригада всичко беше сбъркано. Раниците на бойците бяха претъпкани с храна. Четиридесет насилствено привлечени носачи мъкнеха оръдията и теглеха каруци с провизии. Бригадата се тъпчеше с най-доброто от полето, колкото и малко да беше то, но пък напредваше и се биеше без страх. Какво беше това чувство в тях, когато след два дни бърз ход през ограбената земя щяха да пристигнат в Генералния щаб? За какво му беше на Лейтенанта цялата тази плячка?
Тази нощ, в безопасност в скривалището под хълма, превзето с щурм със само една жертва, при това носач, Малкълм дълго мисли. Той чувстваше, че има съвсем определено различие с Лейтенанта и че благодарение на позициите му при Виктор това различие скоро ще бъде разрешено в негова полза.
Убежището на Главната квартира на Британския експедиционен корпус във Франция беше единственото постоянно нещо, оцеляло от масовите бомбардировки. То беше построено преди петнадесет години под непосредствения надзор на Генералния щаб и поради това беше може би единственото сигурно убежище в тази страна без граници. Всяко съществуващо изобретение за прикритие и защита бе влязло в употреба, така че нито снарядите, нито газовете не можеха да разрушат нищо. Дълбоките скривалища се бяха оказали сигурни срещу атомни бомби и радиоактивна прах. Единствено болестта и бактериите взимаха своите жертви.
Разпростряло се на около петнадесет хиляди квадратни метра под земята, убежището заемаше по-голямата част от един скалист хълм. Нямаше помещение, което да не беше на поне двайсет и пет метра под земята, и всички бяха проектирани да издържат комбиниран взрив, който може да разруши двадесет града. Не беше пропуснато нищо по отношение на сигурността и така Главната квартира беше останала стационарна, на известно разстояние от разрушения Париж и в същото време достатъчно далеч от морето, за да не бъде подложена на атаки оттам. Тридесет и деветимата генерали в нея командваха поред и само недостигът на продукти им пречеше да предотвратят нещастните последствия от дейността на политиците.
Всеки вентилатор бе охраняван от сложен лабиринт филтри, които спираха всички замърсявания от въздуха. В допълнение към тях всяко помещение имаше резервоари с кислород, достатъчни за нуждите на сто души за един месец. Вода също имаше в изобилие, защото на мястото имаше няколко артезиански кладенеца, два от които работеха без външно налягане. Осветлението се захранваше с алкохол и беше дублирано със слънчева огледална система. Само съобщенията не бяха в ред, защото бяха осигурени само телефони и радиовръзки, но първите отдавна не работеха поради липса на мед, а последните станаха безполезни, когато акумулаторните батерии за полевите приемници постепенно се изтощиха и не можеха да бъдат подменени. При нужда се установяваше радиовръзка с Англия, но нуждата от връзка вече беше изчезнала.
Външно мястото си беше най-обикновен хълм, теренът около него беше изровен от непрекъснатия артилерийски обстрел и бомбардировки, а подстъпите към него бяха твърде открити, за да бъдат проверявани. В околността имаше още много такива възвишения и вражеските летци толкова често ги бяха бъркали, че бяха изровили целия терен. Ръждивите останки от овъглени танкове и смачкани самолети постепенно се бяха слели с калта.