Накратко мястото беше идеално за Главна квартира на Генералния щаб. Оттук генералите в пълна безопасност можеха да изпращат армията да мре.
Лейтенанта беше виждал Главната квартира през лятото. Но пораженията от бойните отровни газове върху храстите бяха достатъчни, за да няма никаква разлика между лято и късна есен.
Ситен дъждец превръщаше долчинките в тресавища и закриваше хоризонта. Бригадата вървеше повече по навик със спуснати визьори на шлемовете и вдигнати яки, защото тънките дрехи не можеха да защитят бойците от влагата. Беше още сутрин, но въпреки това войниците бяха без настроение, причина за което беше калта.
Но не се чуваха никакви оплаквания, защото тази есен дъждът се беше задържал много по-дълго от обикновено и защото поделение с пълни кореми не се чувства добре, ако наред с хубавото няма и нещо лошо.
Навремето тук имаше фотоелектрични датчици и противопехотни мини, но едните се бяха износили, а другите взривили от случайни атаки и не бяха подменени. Всъщност бригадата почти беше стигнала хълма преди да я открият.
— Добра охрана — каза подигравателно Уийзъл на Бълджър. — Ако искахме, можехме да влезем и да ги направим на нищо.
— Такива са — каза Бълджър. — Това е вечният проблем на укрепленията. Преди осем години редовно се случваше. Те се чувстват толкова сигурни, че дори не поставят часови. Дай на войника да си напълни корема и няколко чувала с пясък да си завре главата, и той моментално заспива.
— Не, не заспива — възрази Уийзъл. — Войникът седи и умува и скоро почва да си мисли, че е комунист или социалист, или индивидуалист, и следващото нещо, което прави, е да застреля офицерите и да смени правителството. Според мен ние още щяхме да си имаме крал в Англия, ако нямаше военни бази, в които войниците да скучаят до смърт. Не боевете са причина да падат правителства. Причината е в яденето.
— Вината не е в яденето — възрази обиден Бълджър.
— Не, когато има бой. Но само ядене и никакъв бой прави от войниците политици.
— Тук не ядат много — отбеляза Бълджър. Тъкмо бе съгледал в далечината първия часови.
Човекът наистина беше съвсем изпосталял. Коланът му бе увиснал на кръста, бузите му бяха хлътнали така, че се виждаха зъбите. От него се излъчваше печална безнадеждност и когато според устава трябваше да вземе за почест, той просто повдигна пушката мъничко, колкото да покаже, че знае какво трябва да направи, и пусна Лейтенанта да мине, като се задоволи само шепнешком да предупреди караула.
Четвърта бригада слезе под земята. Колелата на оръдията разбудиха ехото. От караулното помещение излезе дежурният офицер и попита:
— Четвърта бригада?
— Тъй вярно — отвърна Лейтенанта.
— Аз съм майор Стърлинг. О, здравей, Малкълм! Вече се чудехме какво, по дяволите, ти се е случило.
— Направихме обиколка из Европа — отвърна Малкълм. За пръв път се чувстваше спокоен в присъствието на Лейтенанта и поради това каза каквото си мислеше.
— Ясно. Чакахме и се чудехме какво може да ти се е случило. Но ти си тук и другото не е важно. Малкълм, ако бях на твое място, щях да разквартирувам хората си в северната секция. Тук сме хиляда и шестстотин души и с вас ставаме хиляда и осемстотин. Повечето са разположени в старите казарми за по хиляда души. В тях е доста светло и просторно, а е и по-добре всички да са заедно.
Лейтенанта не беше много изненадан, че майорът нарече войниците му войници на Малкълм, но все пак се подразни. Още не бяха на Малкълм.
— Старши сержант Полард — каза Лейтенанта. — Разквартирувай бригадата в северната секция. Щом се представя на генерал Виктор, ще дойда на проверка.
— Слушам, сър — отговори Полард. — А носачите, сър?
— Задръж ги до второ нареждане. Би трябвало да са доволни, че са с нас.
— Слушам, сър. — Сержантът се поколеба, след това отдаде чест и се отдалечи. Не се реши да пожелае късмет на Лейтенанта, въпреки че много му се искаше.
Лейтенанта погледна Стърлинг. Не го хареса. Генерал Виктор беше събрал паплач вместо генерален щаб. При последната смяна на правителството всички подлизурковци, крили се по време на войната из скривалищата в Лондон, бяха изхвърлени на фронта. Изпращането на един човек във Франция при карантината беше равносилно на доживотно заточение. Никой от тези хора не беше виждал истинска война. Те се бяха изплъзнали от бомбите, като се бяха подмазвали на началниците. В последното бяха станали много вещи.