— Забранено ми е…
— Разбира се. Необходимо е. Полковник Грейвс, погрижете се, моля ви, неговият ординарец да бъде изпратен в казармата преди лейтенантът да се върне в квартирата си.
— Но това е арест! — каза Лейтенанта.
Смит вдигна рамене.
— Това са грозни думи, лейтенант. Вие, изглежда, не споделяте нашите политически възгледи и поради това, разбира се, трябва да бъдете изолиран. Стаята ви вероятно също ще бъде сменена.
— Не ви ли идва наум, господа, че може да съжалявате за това?
— Хайде, хайде — каза развеселен Смит. — Без заплахи. Прощавам ви, лейтенант.
Капитан Малкълм не можеше да скрие задоволството си от пълната победа.
ГЛАВА 5
Лейтенанта откри, че квартирата му е преместена в южното крило, възможно най-далече от неговите войници. От Мауки нямаше и помен; единствено куфарът на масата показваше, че е бил в новата квартира.
Когато ординарецът излезе, Лейтенанта разкопча пелерината си и я остави на масата. Сложи върху нея шлема, но не свали пистолетите. Там, пред генералите, му беше станало много весело, че никой не се осмели да му поиска оръжието, но сега това веселие отмина. Потиснат, той седна на един стол, взе една клечка от масата и започна да чисти калта от ботушите си.
Когато разбра, че не е сам в стаята, му стана ясно, че е бил напълно погълнат от себе си. Този пропуск го разтревожи, защото показваше, че е престанал да се владее. Това не трябваше да се случва. Офицер, който не се владее, е мъртъв офицер.
Едър, отчаян на вид младеж провеси крака от едно горно легло. Изглеждаше не само душевно сломен, но и изгубил достойнството си. Русата му коса беше разрошена, мазната куртка бе закопчана накриво. Потъмнелите му отличителни знаци показваха, че е сержант. Той гледаше апатично Лейтенанта.
От отсрещното легло се показа друг чифт крака и Лейтенанта погледна натам. Беше майор, вероятно около тридесетгодишен, защото косата му беше посивяла. Той също беше едър човек, белязан със същото клеймо на безнадеждност като първия. Черна превръзка закриваше лявото му око, празният ляв ръкав беше пъхнат под колана. Но той се грижеше за външността си: мустаците му бяха грижливо подстригани, бузите му синееха обръснати. Дясното му око блестеше.
— Разрешете да ви се представя — каза той. — Аз съм майор Суинбърн, а онова момче там е господин Карстеър, австралиец.
— Приятно ми е — отвърна Лейтенанта и продължи да чисти ботушите си.
— От коя част сте? — попита майор Суинбърн.
— Четвърта бригада, Втора дивизия, Десети армейски корпус. Командващ.
— Добре, добре! Значи все още имате част. Моят полк беше зачеркнат от списъка на армията, ротата на господин Карстеър също. Прощавайте за любопитството, но как успяхте да опазите командата си от тези вампири?
— Докато не ме уведомят писмено и докато моят знаменосец не предаде знамето, Четвърта бригада все още съществува и аз все още съм неин командир.
От гърлото на сержанта прозвуча монотонен смях, после, макар че престана да се смее, присмехулното му изражение се запази.
— Много смешно! — възмути се Лейтенанта.
— Не съдете строго момчето — каза майорът. — Той е дошъл преди четири години. Пред очите му са убити всички офицери от неговия полк. Преди почти една година е довел тук своята рота и оттогава нито е напускал това място, нито е давал наряд.
— А вие?
— Аз съм тук само от един месец — отвърна Суинбърн, — но на мен ми е съвсем ясно, че всички полеви офицери са отстранени от постовете си и че генерал Виктор и онзи ненормалник Смит възнамеряват да създадат някакво херцогство или нещо подобно. Дойдох тук точно преди прекъсването на всякаква връзка с Лондон и така бях хванат.
— Разбрах, че са извикали на рапорт двадесет и една части — каза Лейтенанта. — Предполагам, че техните командири са третирани по същия начин.
— Така е — каза Суинбърн.
— И къде са те?
— Доколкото зная, има още тридесет или четиридесет части навън. Само Карстеър и аз успяхме да изведем частите си оттук и да ги присъединим към тях.
— Искате да кажете, че полевите офицери тук са изоставили частите си?
— Не точно. Дезертираха волнонаемни и няколко редовни.
— Тогава тук са само щабни офицери и малко волнонаемни?
— Да.
Лейтенанта се засмя.
— Не виждам нищо смешно — отбеляза Суинбър