— Учудва ме увереността на тези щабни плъхове — обясни Лейтенанта. — Това е всичко.
— Те няма от какво да се страхуват — отвърна майор Суинбърн. — Преди да напуснат Англия са ваксинирани срещу войнишката болест.
— Какво означава това? Да не би да има ваксина?
— Произведена е в много малки количества от човешка кръв. Разбрах, че са ваксинирани само държавниците и членовете на Генералния щаб.
— Бог ми е свидетел, че нашият естествен имунитет срещу нея е доста слаб — рече Лейтенанта. — Добре! Значи те са защитени от войнишката болест. Нищо чудно тогава, че още са живи. — Той отново тихо се засмя.
— На вас, изглежда, всичко ви е весело — отбеляза възмутено Карстеър.
— Помислих си за тези слабаци — как газят калта навън, как получават със закъснение следобедния чай, как ги избива отляво и отдясно всеки снайперист, който ги види. Смешното е, че те толкова дълго са вярвали, че войната и болестта пречистват страната. А всеки сержант с двадесет човека може да ги надхитри и да ги избие още преди да са закусили.
— Не е толкова лесно. Някои от тях имат полева служба в централна Германия — каза майор Суинбърн. — Не ги подценявайте. Доколкото разбирам, те възнамеряват да завладеят цялата тази област и отиват на юг само за да стигнат до район, където има храна. Повечето съединения, разбирате, се насочиха към Балканите и Близкия изток. Научих, че ние имаме значителни сили в Африка. Около хиляда души. Разбира се, никой не знае за тях.
— Значи вие смятате, че те няма да срещнат никакъв отпор? — попита Лейтенанта. — Според мен всеки селски старейшина ще може да се справи с тези полугладни войници и тази сбирщина щабни плъхове, в чиито глави бръмчат бръмбари.
— Войниците ще издържат — възрази Суинбърн. — Хилядата, които са тук на гарнизонна служба, също имат имунитет срещу войнишката болест, постигнат по пътя на естествения подбор.
— Вече ще имат хиляда и осемстотин души — каза Лейтенанта.
— А ние няма да имаме нищо и ще скучаем до смърт — каза Карстеър.
— Защо вие, момчета, не отидохте с другите офицери? — попита Лейтенанта.
Суинбърн погледна неспокойно Карстеър и вдигна рамене.
— Звучи така, сякаш сме изгубили надежда. Но не сме. Моите момчета, сто души, разчитат на мен. Неговите, около двадесет, също. От време на време получаваме съобщения от нашите старши сержанти.
— Значи все още храните макар и малка надежда, че ще ви върнат войниците?
— Да — призна Суинбърн.
— Това никога няма да стане — каза Лейтенанта.
— Какво искате да кажете? — попитаха остро двамата мъже и неспокойно погледнаха към вратата.
Лейтенанта продължи да чисти калните си ботуши.
Казармените помещения бяха строени за по хиляда души и поради това бяха достатъчно обширни за двеста и осем. Но беше влажно и мрачно и за войниците, които бяха започнали да зависят повече от подвижността, отколкото от барикади за защита, разстоянието от стена до стена беше твърде малко, а таванът — твърде прихлупен.
Четвърта бригада мълчаливо започна да подготвя мястото си за пребиваване. През първите няколко минути всички трескаво си подредиха нещата, после се заеха с външния си вид. Но с минаване на времето все повече поглеждаха очаквателно към вратата. Два или три пъти дойде фалшиво съобщение, че идва Лейтенанта, и те припряно проверяваха дали всичко е както трябва. Предполагаха, естествено, че при тази проверка генерал Виктор ще съпровожда Лейтенанта, и не искаха да излагат своя командир.
Бълджър дълго отлага вечерята, защото не искаше помещението да бъде замърсено и опушено, но накрая всички примряха от глад и Полард нареди да се приготви храната. Бълджър и двамата му помощници счупиха няколко маси и столове и накладоха огън под отдушниците. Отново избухна трескава активност да свършат вечерята и да разчистят всичко преди инспекцията. И после отново зачакаха.
Малко по малко напрежението спадна. Войниците се почувстваха маловажни и пренебрегнати. Не знаеха дори колко е часът, защото вече не виждаха небето над главите си. Всички започнаха да чувстват лек пристъп на клаустрофобия.
Накратко, моралът в бригадата започна да спада. Лейтенанта винаги беше бил на такова разстояние от тях, че да го виждат или чуват, а сега не знаеха къде е и това ги изнервяше. Ами ако се е случило нещо с него? Разбира се, те знаеха, че нищо не може да му се случи, но все пак…
— Вражеска команда над рида, сър. Около триста и петдесет души и картечници.
— Уипзъл! Разузнай положението. Полард, след десет минути тръгваме. Бълджър, разпредели запасите. Карстън, картечниците готови ли са? Добре. Чакайте заповед.