— Старши сержант Полард, сър. Четвърта бригада е налице. Моля… моля да поемете командването.
Точно в този момент за Лейтенанта бе много трудно да си спомни, че трябва строго да контролира чувствата си.
Сврени в подземието като плъхове, генерал Виктор и неговият щаб получаваха откъслечни сведения и действаха в съответствие с тях. Първата им заповед беше гарнизонът да се вдигне по тревога и да се хванат и убият бунтовниците. После те се спотаиха и зачакаха резултатите. Мина цял час преди някакъв ординарец да слезе при тях.
Лоялният гарнизон беше готов да изпълни заповедта, но полевите войници оказваха съпротива.
Генерал Виктор се пенеше и пръскаше слюнки и отново изпрати ординарци, дори и един щабен майор с тях. Мина половин час преди майорът да се върне.
Изглежда, той по някакъв начин се беше объркал в северната казарма, където беше настанена Четвърта бригада, и там бе попаднал на трупа на капитан Малкълм.
— Бунт и убийство! — изрева Виктор. — Върни се и ги арестувай.
— Слушам, сър — съгласи се майорът. — Войниците от гарнизона казват, че с радост ще го направят, само че, изглежда, пушките им по някакъв начин са изчезнали.
— Как така? Какво значи това? Изчезнали! Невероятно!
— Така изглежда, сър, но не бива да забравяте, че полевите части са разквартирувани заедно с гарнизонните войници.
Малко по малко щабът доби представа за „злостния“ план на Лейтенанта и за собственото си поражение.
Щом разбра това, генерал Виктор престана да беснее. Просто седеше и гледаше глупаво и стъписано ботушите си.
Смит стана по-язвителен.
— Трябваше да се сетите! Нали капитан Малкълм каза, че в бригадата се подготвя бунт. Че нападали всеки възможен източник на храна. Сега е ясно защо. Този лейтенант е олицетворение на самия дявол!
Дойде един ординарец, същият, когото бе намерил Полард. Беше доволен, че Полард го бе освободил.
— Сър, Лейтенанта ви поздравлява и пита кога ще отидете с бяло знаме да обсъдите условията.
— Условия? — извикаха офицерите. — За какво?
— За капитулация, господа — извини се ординарецът. — Така казва той.
— Капитулация! Да предадем всичко свято за нас! — извика Смит. — Никога! Така му предай.
— Той казва, че ще му е неприятно да слезе долу и да ви залови, господа. Моли за извинение.
— Да слезе долу… Ужасно! — Смит хвана ординареца за яката и го разтърси. — Да не би да мисли, че може да превземе Генералния щаб? Така ли мисли?
Генерал Виктор се изправи уморено.
— Изглежда, вече го е сторил. Отивам да преговарям.
Те се възпротивиха, но Виктор не ги послуша. Неохотно всички тръгнаха подир него към по-горните нива на крепостта. И с голяма изненада видяха, че всички войници са навън.
Дъждът беше спрял и локвите в дупките от снаряди блестяха, осветени от тесни снопове слънчева светлина, промъкващи се през разкъсаните облаци. Пред крепостта се бяха събрали почти хиляда и осемстотин души.
Виктор огледа обстановката. Една картечна рота бе заела такава позиция, че да държи под обстрел равнината. За броени секунди гарнизонът можеше да бъде избит до крак.
Щабните офицери бяха ослепени от слънчевата светлина, от която бяха отвикнали. Техният кураж също се беше изпарил, защото си бяха спомнили за възможностите на наказателните взводове. Съвестта им, що се отнасяше до полевите офицери, не беше много чиста.
Лейтенанта седеше на един камък, заобиколен от неколцина сержанти и двама офицери. Изпълнен със съмнение, Виктор се приближи до тях. Смит го следваше по петите.
Лейтенанта се изправи, усмихна се и се поклони.
— Вижте — започна Смит. — Това е бунт, убийство и дезертьорство! Заговор!
— Заговор? — попита невинно Лейтенанта.
— Знаете много добре, че е заговор! — каза Смит. — Не можете да го отречете. Вие снабдихте хората си с храна и ги доведохте тук. Вие знаехте какво влияние ще окаже това върху гарнизона. Когато заповядахте на вашите хора да се разбунтуват, вие знаехте, че няма да има кой да им се противопостави. Това е подло!
— Може би, полковник Смит, може би. Но вие грешите като казвате, че съм заповядал на хората си да се разбунтуват. Не беше необходимо някой да им заповядва, не знам дали ме разбирате.
— Аха! — извика Смит. — Значи признавате. Признавате, че сте дошли тук с цел да отмъстите за вашите приятели.
— Отмъщението — усмихна се Лейтенанта — не влизаше в моя план. Но мога да го включа.
— Какво друго, ако не отмъщение може да бъде това? — изрева Смит.
— Нашите пушки, господа, са много лоши. Ние нямаме непромокаеми пелерини нито здрави ботуши. Нямаме обозни каруци, нямаме шлемове нов модел. Не ни достигат муниции. Щом получим тези неща, ще ви оставим да се оправяте сами.