Беше много тиха флотилия и мълчаливо се плъзгаше през гъстите въртящи се мъгли, сякаш духове бяха излезли от дълбините на морето, за да си вземат обратно живота.
Лоцманите напяваха тихо дълбочини и указания и впечатляваха мрачните френски моряци, седнали до румпелите — те зависеха изцяло от тези указания и следяха внимателно курса: толкова непроницаема беше мъглата, толкова коварни бяха плитчините.
Войниците, смълчани пред предстоящото сражение и вършили леката си закуска, се излежаваха. Те не мислеха много за него, защото бяха свикнали от ранна възраст с битки. Достатъчно им беше да знаят, че в трюма има достатъчно храна и че Лейтенанта е с тях и ги води, и следи за всичко, което може да възникне, и крои планове за завладяване на Англия.
Бяха мобилизирали петнадесет английски рибари, като бяха реквизирали и лодките, и улова им. Контролираха ги строго, защото те не харесваха нито оръжията, нито лицата на суровите ветерани. Отначало проявяваха голямо нежелание и дори един кораб заседна в една плитчина. Но когато останаха четиринадесет, започнаха да си вършат работата добре.
Мауки единствен виждаше брега. За всички други, с изключение на редки моменти, той беше напълно невидим. Наистина, на брега нямаше какво толкова да се види — ниски безкрайни мочурища, различаващи се от морската повърхност само по това, че не се помръдваха от лекия ветрец откъм морето.
Малко зад водещия кораб плуваха два други — заедно образуваха триъгълник. Фланговата двойка бяха моторни плавателни съдове дълги четиридесет стъпки и с много малък товар, за да минават през плитчините. В тях, отляво и отдясно на водещия кораб, бяха съответно Карстеър и Суинбърн. В адмиралската баржа беше Лейтенанта.
— Дъно на два и половина фатома13 — съобщи лоцманът. — Дъно на два. Дъно на три. Дъно на три и половина фатома.
Английските рибари гледаха изплашени Лейтенанта.
— Вече сме в реката.
— Продължаваме към Грейвзенд — каза Лейтенанта.
Флотилията продължи през мъглата, която беше станала толкова гъста, че дори Мауки вече не виждаше брега. Но лоцманите бяха обяснили всичко на рибарите. Подпомогнати от лекия бриз откъм морето, който се беше появил при зазоряване, те се движеха с прилива. Засега нямаше признаци, че мъглата ще се вдигне, и Лейтенанта се надяваше, че няма и да има.
Завръщането му изглеждаше много странно. Сякаш никога не беше бил тук — така силно се бяха отпечатали в мозъка му петте последни години. Той си спомняше много малко от Темза — само че понякога през това време на годината мъглата се вдига за малко сутрин и след това пада отново и остава през целия ден, и че идва откъм блатата. Ако изчисленията му бяха правилни, щяха да ги открият чак когато стигнеха Грейвзенд.
Ако боговете на войната бяха благосклонни, разбира се…
Едва не налетяха на една неочаквано появила се пред тях голяма скала. Паника обзе английските лоцмани, по флотилията прозвучаха заповеди. За момент скалата ясно се провидя и те я заобиколиха.
Тук в плен на тинята имаше голям боен кораб, изгорял до ватерлинията, с изкривени брони. Всички бойни кули бяха разбити, оръдията бяха разрушени. Всичко бе разядено от ръжда. Корабът бе потънал много отдавна и името му не се четеше.
След три часа мъглата започна да се вдига и постепенно се изясни. Бяха пресметнали добре пристигането си. Грейвзенд беше наляво, Тилбъри — надясно.
От Грейвзенд не беше останало много — няколко стени, скелети на лихтери върху тинята, няколко потънали в пристана кораба. Кралският кей представляваше само стърчаши от водата подпори. Чакълът, с който бяха укрепени бреговете, беше изровен, изоставените сгради се бяха срутили в реката. Варовиковите хълмове се издигаха голи, дърветата и къщите бяха опожарени. Нямаше нито един рибар.
Флотилията се приближи към Тилбъри. Доковете на града не бяха в по-добро състояние. Няколко камъка отбелязваха мястото на крепостта. Само едно малко укрепление, датиращо почти от римско време, беше цяло и здраво. От дълбоководните докове беше останало съвсем малко. На мястото на големите петролни резервоари имаше само овъглена площ — свидетелство за изгарянето на северния и южния крайбрежни градове. Нямаше ги и високите защитни стени. Всичко това беше отдавна познато на Лейтенанта, но все пак му се струваше, че го вижда за първи път. Имаше само едно ново нещо: реката беше по-чиста, отколкото я помнеше, и мъглата — по-малко жълта.
Както беше предполагал, от брега ги бяха вилелл. Един човек тичаше по насипа към малкото укрепление. В следващия момент изскочиха и няколко други.
Флотилията си проправи път през създадените от разрушения насип плитчини. Два големи товарни кораба, откъснати от морето, гниеха заседнали в плитчините. Но те бяха много далеч и не можеха да послужат за целите на Лейтенанта.