— Сър, те са въоръжени — каза Карстеър. — С нещо като миниатюрни картечни пистолети. Какво ще заповядате?
— Суинбърн тук ли е?
— Дойде преди минутка.
— Да дойде. Веднага след това ги пусни да влязат. Ще бъда благодарен, ако ти и всички други офицери, които са наоколо, присъстват на срещата.
— Въоръжени ли да влязат?
— Защо не?
— Слушам, сър — отговори Карстеър и излезе.
След малко по стълбите се качи Суинбърн. Той току-що се беше върнал от дълго пътуване — беше правил проверка на някои нови строежи — и беше изпръскан с конска пяна, ботушите му бяха целите в кал. Единственото му здраво око блестеше, празният му ръкав беше пъхнат в джоба на куртката.
— Какво става?
— Съединените американски щати. В Ширнес е пристанал боен кораб на Съединените американски щати. Капитанът и няколко цивилни идват на среща.
Суинбърн се намръщи и остави пелерината и фуражката си на стола до прозореца.
— Нещо да свърша?
— Просто стой тук.
Влезе Карстеър.
— Всички постове по реката са по местата си.
— Добре. Въведи ги.
Суинбърн усещаше някакво напрежение в държането на седналия на стола си Лейтенант. Застана отдясно зад него и сложи ръка върху облегалката на стола.
Откъм площадката се чу шум от подреждащи се в шпалир войници. Карстеър отвори вратата, застана мирно и докладва:
— Трима американци искат да ви видят, сър.
— Да влязат — каза Суинбърн.
Карстеър отстъпи назад и встрани. Тримата американци минаха покрай почетната гвардия и влязоха в стаята. Карстеър затвори вратата и застана с гръб към нея, скръстил ръце на гърдите си. Той вероятно беше единственият човек в гарнизона, който познаваше Съединените щати от личен контакт, защото преди четиринайсет години на път за Англия беше минал през тази страна.
Двамата мъже, които вървяха напред, бяха облечени в тъмни дрехи със свободна кройка, от което закръглените им фигури изглеждаха още по-широки. И двамата имаха вид на физически доста слаби хора, челюстите им бяха отпуснати, коремите изпъкнали. Единият, с дълга гъста сива коса и пронизващ, почти предизвикателен поглед, очевидно беше главният.
— Аз — започна самодоволно той — съм сенатор Фрисман от Арканзас. Това е моят дипломатически брат, сенатор Брекуел, Джеферсън Брекуел, който в столицата Вашингтон представя гордия щат Охайо. И макар че сме партийни врагове, тъй като той е социалист, а аз социалдемократ, ние сме добри приятели. Разрешете да ви представя сенатор Брекуел.
Брекуел се поклони. Той беше човек с доста неизразително лице, напълно плешив, с меки, добродушни очи, които не издържаха погледа на Лейтенанта.
Сенатор Фрисман прочисти гърлото си.
— Разрешете да ви представя и изключително способния капитан на нашата мощна национална флота, командващ един от нашите най-добри кръстосвачи, капитан Джонсън.
Капитан Джонсън погледна крадешком сенатор Фрисман и се поклони. Беше слаб, жилав човек, от който лъхаше миризма на море и на капитански мостик. Личеше, че не одобрява държането на сенатор Фрисман.
— И така — каза Фрисман, глух за тишината, последвала неговата бъбривост — ние сме щастливи, че можем да се срещнем с ваше величество, защото имаме отлични новини за нашите английски братя.
— Вие се обръщате към Лейтенанта, господа — сухо каза Суинбърн. — Той беше достатъчно любезен да ви приеме. Моля, преминете по същество.
— Лейтенант? — учуди се Фрисман. — Но ние нямаме работа с вашата армия. Ние искаме да говорим с вашия крал или диктатор, или комунистически лидер…
— Лейтенант е звание — обясни Суинбърн. — Той е владетелят тук.
— Но — възрази Фрисман — лейтенант е просто най-ниският чин в армията и ние…
— Званието — каза Суинбърн, без да губи търпение — е взето от списъка на нашите войнски чинове от уважение към неговата бойна слава. Вие споменахте нещо за послание.
Фрисман, изглежда, осъзна, че не е започнал както трябва. Капитан Джонсън се беше вторачил в него и дори сенатор Брекуел си оправяше яката. Фрисман погледна Лейтенанта по-внимателно.
Лейтенанта седеше неподвижно. Прекалено неподвижно. Очите му бяха спокойни, сякаш полагаше големи усилия да се сдържа, факт, който беше много по-резултатен, отколкото открития блясък. Той беше строен и жилав, и красив, на около тридесет години. Куртката му беше синя, избледняла, но добре изгладена и чиста, без никакви отличителни знаци освен тези за неговия чин. Носеше презраменен ремък, на който висеше калъф с автоматичен пистолет — с навиците се скъсва трудно. Над едното му ухо бе накривено избеляло синьо таке, но шлемът с вдигнато забрало лежеше върху писалището. Пелерината, закърпена там, където я бяха ударили сто и повече куршума, бе метната на облегалката на стола му. Лейтенанта не се чувстваше удобно, ако тези неща не бяха наблизо — те твърде дълго бяха били част от него. Късен слънчев лъч се промушваше като копие през високия прозорец и огряваше писалището, правейки образа на Лейтенанта зад него още по-неопределен.