Древната история на това място с неговите дебели порутени стени започна да прониква до съзнанието на тримата. Те започнаха да осъзнават, че са в Англия, независимо дали пред тях стои човек в облекло на войник, или в пищни кралски одежди.
— Капитан Джонсън — каза Лейтенанта, — ще бъдете ли така добър да дойдете до писалището и да седнете?
Джонсън се почувства неловко от поканата, защото това беше обида за двамата цивилни. Но за Лейтенанта цивилните бяха или политици, или селяни — и в двата случая еднакво лошо.
Джонсън седна на предложения му стол. Той беше опитен офицер и отличен познавач на хората и веднага разбра какъв човек има пред себе си.
— Капитан Джонсън — обърна се към него Лейтенанта, — преди малко над Лондон прелетя военен самолет. Предполагам, че е от вашия кораб.
— Да — призна Джонсън. — Искахме да сме сигурни, че реката е чиста.
— Но той можеше да пусне бомби!
— Съжалявам, ако това ви е засегнало.
— Аз ви разреших само да дойдете тук, но не и да прелитат ваши самолети.
— Моля да приемете моите извинения.
— Вашата страна не е воювала от много години — каза Лейтенанта. — Поне доколкото на мен ми е известно. Вие не сте виждали бомбардировачи да помитат цели градове заедно с населението. Присъствието на този самолет в нашето небе при друго време щеше да бъде изтълкувано като обявяване на война. За нещастие ние нямаме зенитна артилерия, иначе щяхме да го свалим и с това да създадем много неприятен инцидент.
— Ако знаех…
— Този полет и снимките, които вероятно сте направили на околността и на нашите батареи по течението, са ви показали колко е лоша нашата отбрана. Ние сме безпомощни срещу вашия самолет.
От срам капитан Джонсън малко се изчерви. Наистина бяха правили снимки.
— Ще ви дам снимките. И ще унищожим лентите.
— Няма никаква полза. Вие вече сте ги разгледали. Много добре. Нека забравим за това. Ще бъдете ли така любезен да ме запознаете с целта на вашето посещение?
Джонсън се поколеба, после погледна към Фрисман. Сенатор Фрисман и неговият колега приеха това като покана, пристъпиха към писалището и застанаха до Джонсън.
— Ние изпълняваме благотворителна мисия — каза Фрисман. — Ние знаехме колко опустошена е вашата страна от войната…
— Защо не дойдохте преди една година?
— Поради страх от болестта, известна като войнишка, трансатлантическият трафик беше спрян. А после и вредителите по растенията…
— А защо сега не се страхувате? — попита Лейтенанта.
— Защото успяхме да създадем серум срещу болестта и отрови срещу вредителите по растенията. На кораба имаме голямо количество от този серум — каза въодушевен сенаторът — и ако вие искате…
— Тук също беше създаден серум. От човешка кръв. А и на нас не ни е необходим, защото ние имаме естествен имунитет. Не се нуждаем и от отрова срещу вредителите по растенията, тъй като имаме устойчиви на тях култури.
— Но храна… — започна Фрисман.
— Ние си произвеждаме всичката необходима ни храна — прекъсна го Лейтенанта.
Фрисман оклюма. Чувстваше се като човек, който се мъчи да пробие стена с глава.
— Ваше ве… искам да кажа, лейтенант. Мина много време, откакто прозвуча призивът „Да помогнем отвъд океана“. Но сега най-после можем да откликнем на него. Ние можем да ви изпратим кораби, натоварени с машини, и квалифицирана работна ръка, самолети, влакове, параходи. Нашето единствено желание е да видим тази страна процъфтяваща. Ние нямаме никакво намерение да говорим за някакви дългове, имайки предвид, че капитулацията на вашите колонии в Америка напълно уреди сметките. Ние сме готови дори да възстановим тази някога горда нация, да й върнем африканските владения и всичко, създадено в тях. Вашата страна има крещяща нужда от помощ. Ние дойдохме в родното място на нашата собствена горда нация, предлагайки да изплатим дълга си към вас, който съществува от столетия…
— Кой е този човек? — обърна се Лейтенанта към Джонсън.