— Карстеър — каза Лейтенанта, — Суинбърн отива да свика офицерския съвет. Имай грижата, моля те, да им предадеш моите заповеди. На мен тази вечер ми е необходима. Утре ще разберете всичко. Кажи им, че когато дойдат американците, те трябва да са тук, за да видят какво ще стане и да положат клетва, че ще бъдат верни на Виктор и Смит, докато те могат да управляват.
— Но те няма да искат! — извика Карстеър. — Ние сме полеви офицери!
— Въпреки това помоли ги да имат вяра в мен и да го направят. Това е най-доброто. Някога издавал ли съм глупави заповеди, приятелю?
Карстеър се замисли. Паметта му се върна назад към времето, когато за първи път беше срещнал този човек в Генералния щаб.
— Не. Никога не си издавал глупава заповед.
— Тогава им кажи да запазят възмущението си за утре и да ми оставят нощта. Трябва да дойдат и да се съгласят… Необходимо е, Карстеър.
— Ще те обвинят в страхливост.
— Нека.
— Не разбираш ли, че първият официален акт на Виктор ще бъде да издаде заповед за твоето екзекутиране? — попита Карстеър. — Щом американците си отидат, Виктор ще събере последователи от тълпата и един Господ знае какво ще стане с теб. И ние няма да можем с пръст да го пипнем. Той ще има голяма охрана, това е съвсем сигурно. Видя ли оръжията на тези морски пехотинци? Онези двадесетте с малките автоматични оръжия и бронирани жилетки, и с джобни радиостанции…
— Тези неща не ме интересуват. Аз мисля само за моята част… защото когато частта е унищожена, офицерът също умира. Но по един или по друг начин, докато хората му са живи, и офицерът е жив. Сега върви, Карстеър, и предай заповедта.
В тона на Лейтенанта имаше нещо, от което Карстеър се разтревожи за него; но австралиецът не каза нищо повече, а излезе и тихо затвори вратата.
Малко по-късно влезе Мауки. Изглеждаше по-дребен и по-изкривен от обикновено, и потиснат. За извинение носеше поднос с храна и докато Лейтенанта с мъка преглъщаше, стоеше до него.
— Сър — осмели се Мауки да се обърне към него, — вярно ли е, че ще позволите генерал Виктор да заеме мястото ви като държавен глава?
Лейтенанта кимна уморено.
— Щом така казвате, сър, значи така трябва да бъде. Но аз и Бълджър, и Полард, и Уийзъл, и Карстеър разговаряхме. Навремето вие изплашихте Виктор и той избяга като заек, и сега първото, което ще направи, ще е да ви убие. Та ако ние трябва да убием Виктор и Смит веднага щом влязат в Тауър…
— И тогава морските пехотинци ще избият вас.
— Да, сър. Но това е по-добро, отколкото да оставим Виктор да екзекутира нашия Лейтенант.
— Не видяхте ли оръжията на тези морски пехотинци?
— Разбира се, че ги видяхме. Те могат да разкъсат човека на две и нищо от онова, което ние имаме за защита, не може да спре куршумите им. Но ние не се боим от морски пехотинци, сър. За нас от значение е единствено човекът.
— Мауки, вие ще направите така, както казах. Щом тук подпишем съответните документи, всички мои войници и офицери трябва да напуснат Тауър Хнл.
— Защо, сър?
— И да стоят далеч.
— А вие, сър?
— Аз ще остана тук.
Мауки беше разтревожен, но не знаеше как да попречи на Лейтенанта да изпълни плана си. Беше му ясно че подобно на много други офицери пред лицето на поражението Лейтенанта е развил някаква самоубийствена мания.
— Помнете моите заповеди — каза Лейтенанта, когато Мауки взе подноса.
— Слушам, сър — отвърна с усилие Мауки, защото нещо беше заседнало в гърлото му и очите му смъдяха.
Точно в осем часа тясната дълга лодка спря при Стълбата на кралицата. Групата американци беше почти същата, но с още двама души. И Тауър беше както предния ден, с тази разлика, че гвардията гледаше натрапниците под вежди.
Почувствали тежката атмосфера, морските пехотинци се стараеха да стъпват тихо с подкованите си ботуши върху плочите, за да не разбуждат ехото сред древните сиви назъбени стени. Те бяха опитни войници, тези морски пехотинци, бяха служили с Клейтън в Мексико и бяха понесли всички тежести на войната. Те бяха унищожили напълно последната крепост на Жълто море; бяха преследвали последния луд диктатор в Централна Америка. За десет години служба бяха развявали флага с ленти и звезди над цялото Западно полукълбо и половината Азия. И усещаха трудно сдържаната враждебност. Тревожеше ги и това, че лицата на английските бойци, стиснали старинните си пушки, бяха досущ като техните. Сякаш някой неочаквано бе разделил морските пехотинци на две групи и бе обявил, че са врагове… а те никога не бяха воювали срещу себе си.
Но смущението на морските пехотинци и тревогата на техния младши офицер не достигаха до съзнанието на Фрисман и неговата компания. Капитан Джонсън беше счел за разумно да остане на борда, защото не искаше да гледа как се упражнява натиск върху Лейтенанта, и Фрисман, който никога не бе харесвал нещо, намирисващо на военен етикет и морал, се чувстваше облекчен от неговото отсъствие.