Те бяха безсмъртни, имунизирани срещу куршуми, бомби и зарази, школувани от войната до съвършенство, запазени живи от седмо и осмо чувство за опасност — чувства, които можеха да изтълкуват и най-малката промяна в заобикалящата ги среда и да ги предпазят.
Изгубили всякакви цели и връзки, забравили своите религии, те все още имаха един бог — своя Лейтенант. Той беше, в края на краищата, много добър бог — хранеше ги, обличаше ги, пазеше ги, а това беше повече от онова, което можеше да направи за тях който и да било друг бог.
От време на време те обръщаха поглед към Лейтенанта и се успокояваха. Защото въпреки цялата опасност Лейтенанта седеше върху мокрото колело на лафета и вперил поглед в огледалото, закрепено на чатала на една тояга, се бръснеше.
Готвачът донесе котле гореща вода и я изсипа в една стара каска, която Лейтенанта използваше за леген. Готвачът беше едър човек с твърде страховит вид, мръсен, космат, затъкнал гол щик в колана си.
— Желаете ли нещо друго, сър?
— О, да. Чиста риза, куртка, нов пистолет и малко черен хайвер.
— С удоволствие, стига руснаците да ги имат, сър.
— Не се съмнявам, Бълджър — усмихна се Лейтенанта. — Но все пак нямаш ли нещо по-специално за закуска? Имам годишнина. Вчера направих пет години, откакто съм на фронта.
— Моите поздравления, сър. Ако позволите да попитам, шестата година с бой ли смятате да започнете?
— И таз добра! — изрева един груб глас. — Ти си последният, който ще ни учи на тактика. Гледай си кашаварската работа, Бълджър. — Старши сержант Полард блъсна готвача към огъня. — Сър, току-що обиколих външните постове. Чули по височините да се придвижва войска. Там е и Уийзъл. Твърди, че към четири е чул тракане на колела на оръдеен лафет.
— Колела на оръдеен лафет! — изненада се Лейтенанта.
— Така каза.
Лейтенанта се усмихна и си наплиска лицето с вода.
— Някой ден вятърът ще му отвее ушите.
— Що се отнася до руснаците, сър — каза Полард сериозно, — нима ще чакаме да ни обкръжат? Те знаят, че сме тук. Чувствам го. А и тези наши огньове…
Лейтенанта се усмихна и Полард млъкна. Той беше добросъвестен сержант, макар често да претендираше, че има чувство за хумор, каквото не притежаваше. Независимо колко души беше убил или колко ужасен беше в боя, Полард не си позволяваше шеги с Лейтенанта. Полард уважаваше момчето по свой начин и никога не му минаваше през ума, че неговият командир е поне е двадесет и три години по-млад от него.
Лейтенанта навлече ризата си и тъкмо понечи да каже нещо, когато от двеста метра долетя тихо изсвирване. Просеката моментално опустя: всички мъже инстинктивно заеха места, от които можеха да стрелят с най-малка опасност за живота си и най-големи поражения за врага. В предупреждението имаше тревожна нотка.
Стиснал пистолета си, Лейтенанта стоеше широк разкрачен, очите му зорко оглеждаха обгърната в мъгла гора. Изцвърча птичка и лагерът се успокои, хората се върнаха при огньовете и канчетата със синтетичния чай.
След малко, в съответствие със сигнала, от храсталака излезе английски офицер, огледа се и се насочи към Лейтенанта. Беше капитан, но беше облечен така, че не личеше от какви войски е. Също като Лейтенанта, и в неговата униформа имаше дрехи от четири вида служби, подчинени на единствената цел да го запазят сух.
— Четвърта бригада? — попита той.
— Точно така — отговори Лейтенанта. — Здравей, Малкълм.
Капитанът го погледна по-внимателно, после се усмихна и стисна протегнатата му ръка.
— Виж ти! Не очаквах да ви намеря, още по-малко да видя теб. За Бога, знаеш ли, че околните хълмове бъкат от руснаци?
— Знам — отвърна Лейтенанта. — Трети ден вече.
Малкълм трепна.
— Но… но ти си в смъртоносен капан! — Той прикри учудването си. — Добре! Нямам право да съветвам бригаден командир на бойното поле.
— От Генералния щаб ли идваш?
— Да, от генерал Виктор. Минах през същински ад, докато стигна дотук и ви намеря. Виж сега, тези руснаци…
— Как е генерал Виктор?
— Между нас казано, изпаднал е в паника. Откакто Британската комунистическа партия завладя Лондон, сън не го хваща.
— Бълджър — каза Лейтенанта, — донеси на капитана закуска.
Бълджър дойде с парче сухар и канче чай. Щабният офицер лакомо ги грабна.
— Не е много — каза Лейтенанта, — но това са последните запаси, които намерихме в тайния склад в това укрепление. Яж бавно, защото следващата храна, ако изобщо има такава, ще е руска. А сега казвай. Има ли някакви заповеди?
— Викат те в Генералния щаб. За реорганизация.
Лейтенанта го погледна изненадано.
— Това да не би да има някаква връзка с неизпълнението на нарежданията на Военния комитет на Британската комунистическа партия за създаване на войнишки съвети?