Малкълм вдигна рамене — беше с пълна уста — и го излъга:
— О, не. Кой го е грижа за това? Мисля, че искат да те повишат. Знаеш, че те ценят.
— Ами… — започна Лейтенанта. Знаеше много добре, че да те привикат обикновено означава, че ще те разжалват.
— Така каза генералът. Но, виж, тези руснаци…
— Скоро ще ги нападна — каза Лейтенанта. — Те са нови и сигурно имат ботуши и хляб. И може би нещо за пиене. Най-добрият ми подслушвателен пост, един момък на име Уийзъл, нощес чул тракане на колела.
— Вярно. Тъкмо щях да ти кажа. Видях оръдие и противотанкова ракета…
— Не може да бъде!
— Честна дума — каза Малкълм.
— Артилерия!
— Да, артилерия.
— Божичко!… От щурмуването на Париж преди две години на този фронт не е имало полеви оръдия. Защото мортирите и базуките едва ли могат да се нарекат полеви оръдия. Как смяташ, имат ли снаряди?
— Имат зарядни ракли.
— А… коне? Имат ли коне?
— Видях два.
Лейтенанта засия от радост.
— Ах, дойде точно навреме, Малкълм! Конско печено! Само си помисли! Кафяво, цвърчащо, капещо, сочно печено конско!
— Конско? — възкликна Бълджър и моментално се заоглежда. Беше ги чул, макар че беше на повече от трийсет метра.
Бригадата се обнадежди — бойците се взряха през голите дървета, за да зърнат руснаците по височините.
Мисълта за храна завладя и ума на Малкълм. Не биваше да го казва, но го каза:
— Отдавна не съм ял свястна храна. Да не говорим за конско.
Лейтенанта веднага се усети. Полевите и щабните офицери не се обичаха, защото първите се биеха и гладуваха, а вторите се криеха под закрилата на неуязвимия Генерален щаб и дори от време на време получаваха от Англия храна — консерви за много повече хора от останалите в момента живи. Това, че един офицер беше поел риска да направи такова пътуване, се стори на Лейтенанта много странно.
— Какво става там при вас?
От резкия тон на Лейтенанта Малкълм разбра, че е сбъркал нещо.
— Какво става? — настойчиво повтори Лейтенанта.
— Не трябваше да ти казвам, но нямаме връзка с Англия — отвърна Малкълм уж небрежно. — От три месеца не сме получавали храна.
— Има и още нещо, нали?
— Е, щом настояваш — сви рамене Малкълм. — Генералният щаб отзовава всички полеви части. Генерал Виктор възнамерява да се изтегли от сегашната база на юг, където може би има плодородни райони. Ще е по-добре за всички ни. — Малкълм беше хитрец и търсеше начин да избегне по-нататъшните въпроси. — Изпрати ме по спешност при теб. Твоите качества на командир са добре известни и високо ценени. Според Виктор, ако ти ръководиш операцията, не може да не успеем.
Лейтенанта остави комплимента без внимание.
— Искаш да кажеш, че Англия… не, не Англия, а проклетите комунисти там… са ни забранили да се връщаме.
— Е… поради карантината.
— Но тя ни оставя някаква надежда — възрази Лейтенанта.
Малкълм мълчеше.
— Страх ги е — каза Лейтенанта. — Страх ги е, че ще се върнем и ще им потърсим сметка. — Той се засмя остро. — Нещастни страхливи глупаци! Не знаят ли, че извън Англия няма и десет хиляди британски войници! Там където преди бяха хиляда, сега не е останал и един човек. Ние атакувахме французи и германци, и руснаци, и италианци, и пак германци, докато останахме толкова малко, колкото и те. Най-напред ние пресякохме границата, за да вземем машини и храна. След това те започнаха да ни лъжат за предстоящо нахлуване, но изминаха две години оттогава и не открихме нищо, което може да се нарече политически обект. Ние не можем да се върнем в родината, защото ще пренесем болестта. А какво сме тук? Смесица от петдесет националности, командвана от по-малко от стотина офицери, разпръснати от Египет до Архангелск. Десет хиляди бойци и десет милиона, двадесет милиона гроба. Несретници без родина. Цяло поколение, изтребено от куршуми, глад и болести, а останалите полуживи. И в Англия се страхуват от нас!
Малкълм се впечатли. Той беше напуснал Англия само преди две години. Бе изпратен от Върховния съвет с важно послание до генерал Виктор и не получи разрешение да се върне. За момент той забрави страха си от полевия офицер и си спомни една плачеща на пристанището девойка.
— Аз ще се върна. Това не е краят. Ще се върна и ще я видя!
— Не и с командир като Виктор.
— Не говори така — стресна се Малкълм. — Той е старши офицер.
— Може би. — И в тези думи Малкълм прочете страшни неща.
— Но ще се подчиниш, нали? — каза Малкълм.
— Да отида в Генералния щаб? Разбира се.