Заповедта, с която го изпращаха на Земята, беше за него страхотен удар. Веднага се зачуди какво бе направил, кого от големите бе засегнал, без да иска. Но го увериха, че няма нищо такова. Беше млад. Един психло живее около сто и деветдесет години, а когато Търл получи назначението си, беше само на тридесет и девет. Изтъкнаха, че малцина могат да станат началници на служба за сигурност на тази възраст. И в досието му завинаги ще бъде отразено, че е получил този пост. Нищо, ще видят те какво може, когато срокът му изтече и той се върне! Сладката привилегия да служиш на планета, на която можеш да дишаш без маска, получаваха обикновено по-възрастните психлоси.
Не можаха да го излъжат. Никой от отдел „Личен състав“ на служителите на сигурността на Планета 1, Галактика 1, не искаше да има нищо общо с този пост. Вече си представяше интервюто преди следващото му назначение.
— Последно място на работа?
— Земята.
— Къде?
— Земя, третата планета на периферна звезда във второстепенната Галактика 16.
— О-о! Какво постигнахте на този пост?
— Всичко е записано в досието ми.
— Да, но в досието няма нищо.
— Трябва да има. Може ли да го погледна?
— Не, не. Досието ви принадлежи на компанията и е секретен документ.
И накрая ужасът:
„Служителю Търл, по някаква случайност имаме едно свободно място в друга периферна звездна система в Галактика 32. Това е спокойно място, никакъв организиран политически живот, няма атмосфера и…“
Или още по-лошо:
„Служителю Търл, трябва да ви уведомим, че напоследък работите на Междугалактическата не вървят добре и имаме нареждане да се стремим към икономии на всяка цена. Опасяваме се, че досието ви не позволява договорът ви да бъде подновен. Не ни се обаждайте! Ако имаме нужда от вас, ние ще ви потърсим!“
Той вече подозираше нещо. Преди месец бе получил съобщение, че срокът на службата му е удължен, за връщане обратно не ставаше и дума. Тогава го бе обзел ужас. Видя се на 190 години — как едва се влачи наоколо, отдавна забравен от приятели и роднини, как завършва дните си като изкуфяла отрепка, която накрая спускат в тесния гроб, и служителят, без дори да се интересува от лицата на клиентите си, отбелязва името му в погребалните архиви.
За да избегне тази съдба, трябваше да действува, да действува бързо и решително.
Понякога дори и през деня му се присънваха по-добри възможности — как чака в огромна приемна, а униформените служители са застанали мирно и си шепнат един на друг:
„Кой е този?“
„Как, не го ли познаваш? Това е Търл!“
После се отваря една голяма врата:
„Президентът на компанията ви очаква, господине. Оттук, ако обичате…“
Според геоложките проучвания някога на север от това място е имало древна автострада. Търл превключи на автопилот и разгърна една голяма карта. Ето я автострадата, разположена по оста изток-запад. Отиваше точно на запад. Сигурно е разнебитена и обрасла с трева, може би дори не може да се различи откъде е минавала. Но поне няма стръмни наклони и води право към планините. Търл беше заградил крайната си цел с огромен кръг.
Пред него се показа автострадата.
Той отново превключи на ръчно управление и колата се залюля. Не беше карал такова нещо от времето, когато посещаваше училището за подготовка на кадри за сигурността, и неувереното му управление леко отклони машината от курса й.
Той бързо набра височина, за да премине над един крайпътен насип, изключи двигателя и натисна спирачките. Колата се приземи и около нея се вдигна облак прах. Намираше се точно в средата на пътя, който търсеше. Спирането беше рязко, но не беше лошо, изобщо не беше лошо. Ще се научи да го прави още по-добре.
Надяна маската и монтира бутилката с дихателен газ. После натисна бутона за декомпресия, за да могат резервоарите да всмучат газта без загуби. За момент се получи вакуум, който не беше особено приятен за ушните кости, и след това светна надпис, че отровният въздух вече е нахлул във вътрешността.
Отвори горния люк, застана прав върху седалката и се показа през него. Под тежестта му танкът се разклати и заскърца. С незащитените си от маската части на лицето усети хладния вятър.
Огледа се наоколо и изпита отвращение. Равнината очевидно нямаше край. Беше и пуста, единственият звук, който можеше да долови, бе шепотът на вятъра. И тишина, пълна тишина. Дори чуруликането на птичките се чуваше на километри.
Почвата бе жълтеникавокафява. Тревата и редките храсти зеленееха. Небето беше чисто синьо, тук-там се виждаха бели пухкави облачета. Доста странно място. Когато се върне у дома и започне да разказва, никой няма да му повярва. Никъде не можеше да се забележи дори едно пурпурно петънце.