Търл отново се огледа. В далечината виждаше няколко диви говеда и стадо коне. Не си струваше да стреля — никой психло не можеше да яде месото им при техния тип обмяна на веществата, а и нямаше никаква опасност, която да го раздразни или предизвика. Ето това беше истински лукс — разполагаше с толкова време за лов, беше чудесно екипиран, но можеше да си позволи да не ловува.
Той се спусна надолу, седна на мястото на водача и натисна копчето за затваряне на горния люк. Отровният въздух беше изсмукан от кабината и заместен с дихателен газ. Въпреки инструкциите свали маската от лицето си и я пусна на седалката до себе си. Пурпурната кабина поотпусна нервите му.
Тази проклета планета! Та тя изглеждаше отвратително дори през пурпурните стъкла на амбразурите.
Той пак заразглежда картата. Настъпваше неговият час. Не бива да се качи в самата планина заради урана — разузнавателните полети бяха регистрирали наличието му там горе. Данните, получени от тях, гласяха, че човешките същества понякога слизаха и в равнината в подножието на планината, а там Търл можеше да бъде в относителна безопасност.
Обмисли плана си още веднаж. Той беше чудесен. Щеше да му даде власт и богатство. От автоматичните разузнавателни полети бе получил информация, с която другите не разполагаха. Анализите, направени от въздуха, бяха регистрирали залежи от почти чисто злато. Златната жила се бе оголила в резултат от свличането на земни маси, след като компанията бе завършила проучванията си на рудните залежи на планетата. Една прелестна, невероятно богата златна жила, за която компанията дори не подозираше! Данните за нея бяха съвсем нови и Търл унищожи записите, така че да не попаднат пред чужди очи. Колко смешно — Зът сам предложи да се прекратят автоматичните разузнавателни полети!
В района, който го интересуваше, уранът беше в огромно количество и никой психло не можеше да отиде да копае там горе. Дори няколко прашинки можеха да взривят дихателния газ на психлосите.
Търл отново се усмихна, възхитен от своята гениалност. Трябваше му само едно човешко същество, а после още няколко. Те можеха да копаят в опасната зона, уранът да върви по дяволите! Ще измисли някакъв начин да пренесе златото у дома, дори вече имаше някои идеи как да стане. А после — после богатство и власт! Край на мъките в това проклето място.
Шефът на сигурността просто трябваше да не допусне у другите да възникнат съмнения за това, което върши в действителност, трябваше да може винаги да изтъкне някаква разумна причина за странното си поведение. Търл беше много опитен в това отношение.
Ако имаше късмет, можеше да хване някое човешко същество в тази част на равнината. Не разполагаше с много време, за да дебне улова си. Но чувствуваше, че този път ще има късмет.
Беше тръгнал късно и слънцето вече залязваше, но той можеше да влезе в града и да преспи в колата.
Марк II се понесе по древната автострада.
10
На хоризонта се виждаше нещо!
Джони Гудбой Тайлър дръпна юздите така рязко, че Уиндсплитър се изправи на задните си крака.
Ето ги там, право на изток. Това не бяха хълмове или планини. Не беше и мираж. Имаха правоъгълна форма и ясно очертани ъгли.
Беше сигурен, че не сънува.
След като напусна древната развалина, която изследва, намери много лесен маршрут. Изглежда някога до нея е водел широк път.
Отстрани имаше два реда растителност, разположени на около седемдесет и пет метра един от друг, които се извиваха и се губеха в далечината. Копитата на коня тъпчеха ниската трева. Трябваше да внимава, защото на места се бяха образували плитки дупки. Ако човек се вгледаше, щеше да забележи, че земята между тях сивее. Джони се взря надолу. Слезе от коня и разкърти внимателно краищата на една такава дупка. Като че ли площта между двата реда растителност цялата бе покрита с някакъв сивобял материал.
Също като вътрешността на развалината, в която беше влязъл. Може би това беше стена, построена от древните, паднала на една страна? Но ако беше така, щеше да се е разбила на парчета.
Пътеката, която водеше към Съдилището в неговото село, беше покрита с камъни. Но кой би си играл да прави пътека, широка седемдесет и пет метра? По нея трябва да се пътува с дни. Кому е нужно това?
Този път очевидно не беше използван от много дълго време. Ако изобщо можеше да се каже, че това е път. Той разсичаше ниските хълмове, които сякаш бяха отрязани с нож. Минаваше над малки поточета и беше хлътнал над някои от тях.
В началото Джони беше много развълнуван, но след това свикна и вниманието му се насочи преди всичко Уиндсплитър да не стъпи в някоя дупка.