Когато беше момче, едно от семействата в селото имаше количка с колела, с която караха дърва за огъня. Беше чувал, че някога имало много такива колички и някои дори били теглени от коне. По този път това нямаше да е трудно. С такава кола би могло да се пътува бързо и надалеч.
В късния следобед той започна да си мисли за Голямото село и реши, че някой е видял онази къща на боговете и във въображението си е събрал хиляди такива на едно място.
Но изведнаж то изникна пред погледа му.
Дали наистина беше това, което търсеше?
Пришпори с пети Уиндсплитър, без да обръща внимание на дупките по пътя. В кристално чистия въздух хоризонтът не бързаше да се приближава към него, сякаш дори се отдалечаваше.
Той спря. Дали все пак не беше зрителна измама? Но всъщност не, очертанията, които виждаше, имаха доста правилна форма, за да бъдат дело на природата, а и бяха твърде много.
Това не бяха нито планини, нито хълмове. Можеха да бъдат само сгради, построени от човешка ръка.
Той потегли, но този път предпазливо, като внимаваше много повече. Не след дълго се убеди, че наистина се приближава.
Слънцето вече залязваше, а Джони още не беше стигнал. Възможността да влезе в едно такова място по тъмно го тревожеше. Кой би могъл да каже какво има в него? Призраци? Богове? Хора?
Чудовища? А, не, не и чудовища. Това бяха само приказки, с които майките плашеха децата си.
Пътят пресичаше един поток и Джони се отби встрани, за да си направи лагер. Стопли на огъня малко от запаса си печено свинско месо и го наряза с едно от острите блестящи неща, които беше взел от прозореца.
Я виж ти, чудеше се той, кой би повярвал, че нещо може да реже така? С него животът би станал истинско удоволствие. Трябваше да внимава да не се нарани, както вече бе станало на два пъти. Сигурно можеше да му се направи дръжка от дърво или друг материал. Тогава то щеше да стане удобен и безценен инструмент.
След вечеря разпали огъня, за да държи вълците на разстояние. Два вече бяха приседнали наблизо и пламъците играеха в гладните им очи.
— Изчезвайте — извика Джони — или ще си направя дрехи от кожите ви!
Но те не помръднаха.
Уиндсплитър и товарният кон не смееха да се отдалечат от огъня. Присъствието на вълците ги правеше неспокойни. За всеки случай Джони взе от брега на поточето няколко камъка с големината на човешки юмрук.
Не искаше да ги убива, но все пак конете му трябваше да пасат на спокойствие.
Хвърли един кокал от месото към мястото, където чакаха вълците.
Те бяха едри животни и нямаше да се откажат лесно. Единият запълзя към кокала, като влачеше корема си по земята и ръмжеше. За момент цялото му внимание беше съсредоточено върху плячката.
Джони замахна мълниеносно. Камъкът удари вълка точно между очите.
Мигновено вдигна ръка отново, вторият вълк също не успя да отскочи и падна мъртъв.
Джони погледна към Уиндсплитър:
— Значи така, а? Аз трябва да върша всичко!
После отиде до единия от вълците и довлече трупа му до огъня. След това домъкна и другия. За съжаление по това време на годината те бяха толкова измършавели, че кожите им не ставаха за нищо. Бяха покрити с кърлежи.
— Хайде, отивайте да пасете — подвикна той на конете.
Хвърли още няколко съчки в огъня, в случай че се появят и други вълци, и се приготви за сън. Утре щеше да бъде неговият ден.
11
Джони се приближаваше предпазливо към Голямото село.
Беше станал преди изгрев слънце и зората го свари в покрайнините. Внимателно се взираше, спираше, за да огледа всяко непознато нещо отблизо. Не беше спокоен.
Всичко беше покрито с пясък и в широките пространства между сградите растяха трева и високи бурени.
Стряскаше се всеки път, когато заек или огромен плъх изскачаха в паника от някоя врата, обезпокоени от тропота на копитата. Въпреки че тревата заглушаваше шума, в това място цареше такава тишина, че и най-малкият звук се превръщаше в грохот.
Никога в живота си не беше чувал ехо и когато звукът се завръщаше, Джони трепваше. В началото беше почти убеден, че някъде там има и друг кон. След това все пак разбра какво става.
Удари двата си боздугана един о друг и само след секунда чу същия звук да се повтаря като шепот, сякаш му се подиграваше. Изчака, но нищо друго не се случи. Направи същото още веднаж… Звукът не се появяваше, освен ако той самият не го предизвикваше.
Огледа се наоколо. И от двете му страни се издигаха останките на смайващо високи сгради. Разрушителната сила на вятъра бе оставила своята следа върху тях, времето ги бе направило мрачни и безцветни, но те все още стърчаха, изправени и внушителни. Беше потресаващо. Кой можеше да построи такива неща? Може би боговете?