Пастор Стафър размаха значката.
— Великите поставяли този знак на челата на мъртъвците, когато ги полагали в огромната Гробница на боговете. Такава е истината и древните закони казват, че никой няма право да ходи там и е по-добре да не се приближаваш до това място — отнася се особено за малки момченца. — Той пусна значката в торбата си и тогава Джони я видя за последен път. В края на краищата Стафър беше свещеник и отговаряше за светите неща.
Въпреки това Джони смяташе, че баща му има право да бъде погребан в Гробницата на боговете. Той не се бе връщал там никога и си спомняше за нея само когато видеше светкавица да се стоварва върху Върха.
Но му се искаше баща му да беше погребан там.
— Притеснен ли си? — попита Криси.
Джони я погледна, откъснат от мислите си за момент. Светлината на замиращия огън проблясваше в тъмните й очи и обагряше косата й в червено.
— Аз съм виновен — отговори Джони.
Криси се усмихна и поклати глава. Той никога не можеше да бъде виновен.
— Така е — повтори Джони. — Нещо не е наред с това място. Костите на баща ми… през последната година те просто се разпаднаха като онзи скелет в Гробницата на боговете.
— Каква гробница? — попита Криси, колкото да поддържа разговора. Ако Джони искаше да говори глупости, тя нямаше нищо против. Поне можеше да слуша гласа му.
— Трябваше да го погреба там. Той беше велик човек. Научи ме на много неща — как да плета въже от трева, как да изчакам пумата да се сниши и когато скочи, да се отместя встрани и да я убия с един удар — нали знаеш, че те не могат да се обръщат, когато са във въздуха. Как да правя ремъци от кожа…
— Джони, ти не си виновен за нищо.
— Това беше лошо погребение.
— Джони, това е единственото погребение, което помня.
— Не, не беше хубаво. Стафър не направи истинска погребална служба.
— Но той говореше нещо. Не го слушах, защото берях ягоди, но чух, че каза нещо. Да не е било нещо лошо?
— Не, просто беше безсмислено.
— А какво каза той, Джони?
— Ами нали знаеш, всички онези приказки за това, че Бог се разгневил на хората. Всеки е чувал легендата. Мога и аз да ти я разкажа.
— Разкажи ми я.
Джони се размърда нетърпеливо. Но тя беше заинтригувана и това го накара да се почувствува по-добре.
„И дойде ден, когато Бог се разгневи. И се умори от разврата и празните удоволствия, на които се бяха отдали хората. И изпрати чуден облак, който порази всичко. И неговият гняв отрови въздуха и уби деветдесет и девет от всеки сто човека. И настъпи мор на Земята, плъзнаха болести и епидемии, изтребиха нечестивците и когато всичко свърши, бяха останали само благочестивите и праведните, неговите истински чеда, върху опустялата и напоена с кръв Земя. Но Бог не беше сигурен дори и в тях и им прати ново изпитание — чудовища се нахвърлиха върху им и ги принудиха да се крият из планините и други тайни места. В равнините чудовищата ги преследваха и хората ставаха все по-малко и по-малко, докато накрая на Земята останаха само истински благочестивите, истински благословените, истински праведните. Помнете, хора!“
— О, тази ли имаш предвид? Много хубаво я разказваш, Джони!
— Аз съм виновен — каза той мрачно. — Трябваше да накарам баща ми да ме послуша. Нещо не е наред с това място. Сигурен съм, че ако ме беше послушал и се бяхме преместили някъде другаде, днес той щеше да е жив. Убеден съм, че е така!
— Къде има друго място за живеене?
— Долу под нас има цяла равнина. Можеш да яздиш дни наред. Казват, че някога там е имало голямо село.
— О, недей, Джони! А чудовищата?
— Никога не съм виждал чудовище.
— Но си виждал блестящите неща, които прелитат над главите ни на всеки няколко дни.
— А, за тях ли говориш? Слънцето и луната също се движат над нас, както и звездите. Има дори падащи звезди.
Изведнаж Криси се разтревожи.
— Джони, нали няма да предприемеш нещо?
— Точно това ще направя. Когато съмне, ще се кача на коня и ще отида да проверя дали наистина съществува Голямото село в равнината.
Криси усети как сърцето й се свива. Тя погледна изпълненото му с решителност лице. Почувствува се тъй, сякаш потъваше надолу в земята, все едно, че я бяха поставили в изкопания днес гроб.
— Моля ти се, Джони!
— Не, ще тръгна.
— Джони, искам да дойда с тебе.
— Не, ти оставаш тук. — Той мислеше бързо. Трябваше да намери нещо, с което да я разубеди. — Може би няма да ме има цяла година.
Очите й се навлажниха.
— Какво ще правя, ако не се върнеш?
— Обещавам ти, че ще се върна.
— Джони, ако те няма у дома след една година, ще тръгна да те търся.