Малкия сив човек в момента носеше пуловера. Беше мек и топъл. Докосна го и му стана малко тъжно.
Беше казал на военните, че е неразумно да извършват каквито и да било операции в шотланадските планини и помисли, че са се вслушали в съвета му. Но само преди седмица бе слязъл долу, за да си вземе още мента и не намери старицата. Къщата беше затворена. Кучето го нямаше. Кравата също. Нямаше никакви следи от насилие, но това не доказваше, че стореното не е тяхна работа. Понякога можеха да действат много потайно и да не оставят нищо след себе си. Беше откъснал няколко листа мента изпод снега, но усещаше някакво безпокойство. Да изпитва чувства му бе съвсем чуждо. Но въпреки това се притесняваше.
Тези военни! Така бяха завладени от мисълта да смачкат тази планета, че нямаха никакво търпение да изчакат куриера.
Идваха им на ум такива глупави идеи. Бяха забелязали, че от известно време насам във всеки самолет или друга машина там долу има по едно същество в жълто-оранжева дреха. Вече не можеха да разбират съобщенията, които си изпращаха по радиопредавателите. Опитаха с всички езикови машини, с които разполагаха, но нито една не разпозна езика. След това опитаха с всички кодиращи и заглушаващи машини, но отново нищо. Всички съобщения започваха и свършваха с нещо от рода на „Ом мани падме он“, подобно на напев.
Онова място в южна Африка край язовира, което бяха използвали за капан на двете нападателни групи, в момента изцяло се разчистваше и това за пръв път ги насочи към някаква следа. Строяха островърха конструкция, подобна на пагода — всъщност, няколко такива. В един стар справочник откриха, че това било „религиозен храм“. Тъй че военните единодушно се съгласиха, че на планетата се наблюдава някакво политическо раздвижване. Но в момента никак не им беше до религия и политика. Ще изчакат.
Малкият сив човек насочи вниманието си от земния кораб към обединените сили. Сега вече наброяваха тринайсет. Имаше новопристигнали. От други раси. Донесоха новината, че в момента се предлага награда от сто милиона кредита за кораба или корабите, които открият „онези“. Затова повече бяха заинтересувани да пращат нападателни групи и да събират доказателства, отколкото да унищожават планетата.
Полу-капитан Рогодетер Сноул бе направо маниакално обзет от това място. Но военният усет му подсказваше, че останалите кораби го превъзхождат по численост и преди около две седмици бе заминал за родната си планета, за да се върне с още кораби. Доста задушно щеше да стане в орбита. Неговият капитан бе искал разрешение от малкия сив човек да се отдалечат малко от другите. Когато военните „разберат“, щеше да стане страхотна бъркотия, трябваше да делят наградата и да унищожат планетата. Малкият сив човек бе дал съгласие.
Отново погледна вяло към земния кораб. Изглежда беше привършил, възможно бе да е натоварен догоре. Бавно се спускаше към атмосферата по посока на африканската база.
4
Джони наблюдаваше приближаващия се стар орбитен миньорски кораб на Стормълонг. Часовоят изключи атмосферния щит, пропусна самолета и пак го включи. При всяко изключване на захранването се чуваше леко съскане, след което всичко утихваше. От време на време някоя нещастна птичка или насекомо се блъскаха в щита и оставяха перца, крилца, иначе по нищо не можеше да се познае, че има щит. Трябваше да предупредят всички пилоти и да измислят сложна система от сигнали, за да не се разбие някой самолет в него.
Стормълонг приземи стария кораб близо до един метален пулверизатор. Психлосите използваха устройство, което най-напред „размеква“ метала, като разрушава молекулярната кохезия, а след това го пускаха през бронирани валяци, които буквално го разкъсваха и смачкваха. В резултат се получаваше толкова фин метален прах, че ако хвърлиш шепа от него във въздуха, повечето оставаше там под формата на микроскопични частици. Психлосите го използваха при получаване на гориво и муниции.
С помощта на повдиганите на кораба помощник пилотът започна да разтоварва „улова“ в металния пулверизатор. Стормълонг слезе и се приближи до Джони.
— Петдесет и пет тона този път — гордо каза той. — Има още много в орбита. Мислиш ли, че ще ни трябва още?
Джони не бе много сигурен. Занимаваха го други неща. Отидоха в лагера, за да проверят.
Появи се един от будистките комуникатори. Джони винаги се учудваше на начина, по който се движеха. Поставяха дясната си ръка в левия ръкав, лявата в десния, а после придвижваха краката си в нещо като тръс. Раменете им изобщо не мърдаха. Създаваше се усещането, че плуват или свободно се носят по въздуха. До вчера повечето от тях продължаваха да носят жълто-оранжевите си дрехи. Но по тях и по бръснатите им глави можеха лесно да ги различават от въздуха. Иван изпрати значително количество пакети с униформи. Хората му ги шиеха от платове, изпращани от някаква наскоро поправена тъкачница в Люксембург. Униформите бяха зелени и към всяка имаше каска от закален алуминий, също зелена. Джони предположи, че скоро ще могат да облекат цялата войска в такива униформи. В момента будистът носеше една такава. Той се поклони — постоянно се кланяха — и подаде на Джони един пакет. Много съжалявал. Имало толкова работа, че се забавил с предаването. Джони се поклони на свой ред. Беше заразително.