— Прав ли е вашият директор?
Както обикновено, беше и прав, и не прав нас да ругае. В края на краищата дезорганизацията и късното подхващане на работата върху робота от следващото поколение се дължаха главно на него. Но Можех ли да го кажа на един непознат? Отгде да знам дали не е човек на директора, или обратното: директорът да е негов човек? Отвърнах му най-общо:
— Прав е. Лошо закъсняваме.
И тогава той ми пошушна нещо още по-идиотско:
— А винаги ли човек трябва така високо да говори, когато е прав?
Майтапеше се естествено, защото в момента директорът не говореше, той крещеше. Крещеше и тикът му — един твърде странен тик, аз поне не съм срещал подобен у другиго: от време на време лявото му око рязко намигваше пет-шест пъти, а в синхрон с него дясната ръка силно почесваше пет-шест пъти върха на директорското му шкембе. Ако пък седиш близо до него, може и да те опръска някоя директорска слюнчица. Но тикът му се проявяваше само когато той бе силно раздразнен, иначе директорът ни беше безупречен. Затова и рекох:
— Не му се смейте! Никак не му е леко, нали после него ще одерат, ако японците ни изпреварят с осмия робот.
— Как ще го одерат? — запита ме непознатият с прежната си коварна наивност.
— Знам ли как? Сигурно ще го свалят. Па може и по-нагоре да го качат — позволих си и аз мъничко ирония.
— Той ли е най-умният човек във вашия завод?
Рекох му в себе си: „Не, бате, не по тоя начин! Ако сте решили да му вземате мярката, без мене! То си е ваша работа!“ И пуснах една от ония дискретно насмешливи усмивчици, с които воювам срещу конкуренцията, когато водя проучвателни разговори с чуждите фирми.
— Щом него са назначили за главен директор, значи трябва да е той.
Мислех си, ще продължи в тоя дух, но той се опита пък мен да хване в клопката си:
— Този робот, който още не успявате да конструирате, какви качества трябва да притежава, за какво ще служи?
Срязах го, макар и шепнешком:
— Извинете, не ви подозирам в промишлен шпионаж, но за тия неща не се говори, преди изделието да е пуснато в производство.
С това май се изчерпи целият ни разговор. Не, зададе ми още един въпрос, който едва не ме събори от стола: „А какви са тия японци?“ Изшътках му: „Нека да послушаме малко, а!“ Така де, взе и мене да будалка! После ме разпитваха не само какво сме си говорили, а и гласът му какъв бил, но можеш ли да опишеш един глас? Сега ми се струва, че е бил мъничко твърд, дори странен, ама сигурно е самовнушение. Па той и не говореше, а шепнеше, гласът тогава се променя.
Непознатият не се обиди, че прекратих разговора. Извади някакво апаратче, голямо колкото цигарена кутия, и скришом го насочи към директора, който стърчеше над всички ни и пръскаше слюнки, и намигаше, и се чешеше по корема. Взех го за диктофонче, макар да ми се стори, че отпреде му проблесна миниатюрна лещичка. Като ме питаха защо не съм му попречил, и като ме питаха двайсет пъти за едно и също нещо, аз не издържах и закрещях почти като нашия директор:
— Отгде да го знам дали не е някоя клечка! Щом някой го е поканил или пуснал на съвещанието ни, значи го познава и знае, че не е шпионин. Пък в края на краищата производствените Ни планове може да са тайна, но директорът ни не е. А той само него снимаше.
Ето така започнаха нещата; по-късно обаче съдбата ме напъха още по-надълбоко в тази невероятна история. И сега, както се казва на организационния жаргон, моят въпрос също се решава. Но аз не се безпокоя много-много. На пръсти се броят у нас специалистите по маркетинга, такива като мен са още по-малко, а нуждата от нас става все по-голяма.
Едно нещо наистина не помня: какъв дявол ме е накарал да мина рано сутринта край халето за готова продукция. Помня къде отивах, бях оставил колата си на вътрешния паркинг, но защо тъкмо оттам съм минал, когато можех и от другата страна на халето — това не ми е обяснимо. Пък и толкова ли е нужно да се обяснява, мъчех се да убедя анкетната комисия, станалото — станало, и не тук се съдържа действителната проблема!
Така или иначе на другата сутрин около осем часа аз минавах оттам, когато желязната врата на халето се открехна и от нея излезе нашият главен директор. Ама как излезе — гол-голеничък! И ми подвикна, и ми намигна, и се почеса по голото шкембе: Бързо да съм му донесял дрехи…
Втрещих се, разбира се. Един главен директор едва ли има нужда да се крие между сандъците в халето, за да прави любов с работничките или служителките си, но и така да е било, как ще се съблича съвсем гол, па и дрехите му да ги няма? Дали някой ревнивец не беше му свил тоя номер? И първото, което заговори у мен, естествено бе мъжката солидарност. Освен това някоя гадна история можеше всекиму да се случи, та нямаше да е зле да имам тогава един могъщ директор зад гърба си.