— А нашият народ не постъпва така, о, бели човече — обади се Мутсак. — Знай, че тези неща, кои го направиха със Самотния вожд, по обичай се правят само с мъртвите. Но Видрата беше много разгневен.
— Да — каза Самотния вожд. — Баща ми, Видрата, беше човек, за когото реченото бе все едно сторено. И той заповяда цялото племе да се събере пред моето типи. А когато се събраха, заповяда им да оплачат сина му, който е мъртъв…
— И пред типито те запяха песента на смъртта:
О-о-о-о-о-о-ахаахааичклу-кукичклу-кук — изви глас Мутсак, така добре имитирайки оплаквачите, че по гърба ме полазиха мравки и целият настръхнах от съчувствие.
— А вътре в типито — продължи Самотния вожд майка ми начерни лицето си със сажди и хвърли пепел върху главата си, и ме заоплаква, сякаш вече бях мъртъв; защото нали така бе заповядал баща ми. И тъй, Окиакута, майка ми, шумно занарежда, като се удряше в гърдите и скубеше косите си. Същото правеха и Хуниак, сестра ми, и Сийната, сестрата на майка ми, и от този шум силно ме заболя главата, и аз почувствувах, че наистина ще умра, и то веднага.
А старейшините на племето се скупчиха край постелята ми и заговориха за пътя, по който трябва Да поеме душата ми. Един разказа за безкрайните
непроходими лесове, където, ридаейки, бродели прокълнати души и където можело да се залутам и аз, без някога да стигна до края. Друг разказа за големите реки с бързеи от лоша вода, където зли духове пищели и протягали безформените си ръце, за да
те сграбчат за косите и да те завлекат на дъното. За тези реки, рекоха всички вкупом, ми трябвало кану. Трети пък разказа за невижданите от жив човек бури, когато звездите се посипвали от небето като дъжд, а земята широко се озъбвала в безброй пукнатини, през които реките се втурвали от сърцето й.във всички посоки. Тогава тези, които бяха насядали край мен, вдигнаха нагоре ръце и високо заридаха, а онези отвън ги чуха и заридаха още по-високо. И както те ме смятаха за мъртъв, така и аз си мислех, че съм мъртъв. Не знаех кога, нито как, но знаех си, че съм наистина умрял.
И Окиакута, майка ми, положи до мен парката ми от катерича кожа. До нея положи и парката от еленова кожа, и дъждобрана от тюленови черва, и муклуките1 ми за дъждовно време, та на душата ми да й е топло и сухо по дългия й път. После някой спомена за стръмен хълм, обрасъл с трънаци и бодливи храсти, и тя донесе дебели мокасини, та да ми е лесно да вървя.
И когато старейшините разказаха за грамадните зверове, които трябва да убия, младежите положиха до мен най-здравия ми лък и най-правите стрели, бойната ми тояга, копието и ножа ми. А когато старейшините разказаха за мрака и тишината на огромните пространства, които трябва да преброди душата ми, майка ми занарежда още по-високо и хвърли още пепел върху главата си.
А момичето Касаан се промъкна вътре, много плаха и безмълвна, и пусна малка торбичка върху вещите за пътуването ми. А в малката торбичка, знаех, имаше кремък и огниво и добре изсушена прахан за огньовете, които трябваше да накладе душата ми. Бяха избрани и одеялата, с които щяха да ме увият. Подбраха и робите, които щяха да бъдат убити, та да може душата ми да си има спътници. Седмина щяха да са робите, понеже баща ми бе богат и могъщ и аз, неговият син, трябваше да бъда
——
Ескимоски ботуши от тюленова кожа. Б. пр.
погребан както подобава. Тези роби бяха пленници от войната с мукумуките, които живеят надолу по Юкон. На другия ден Сколка, шаманът, щеше да ги убие един по един, та душите им да поемат заедно
с моята по незнайния път през Неизвестното. Между другото те щяха да носят кануто ми, докато стигнем голямата река с бързеи от лоша вода. А по-нататък нямаше да продължат, тъй като кануто е о тясно, а пък те щяха да са свършили работата си и затова щяха да останат и завинаги да вият в мрачния и безкраен лес. и
И като се загледах в хубавите си топли дрехи, в одеялата и бойните оръжия, и като си помислих за седемте роба, които щяха да бъдат убити,ме обзе гордост, че ще имам такова погребение, и знаех, че сигурно много мъже ми завиждат. А баща ми. Видрата, през цялото време седеше мълчалив и мрачен. И през целия този ден, и през цялата нощ хората пееха песента на моята смърт и удряха тъпаните, докато започна да ми се струва, че съм наистина умрял хиляди пъти.
Но на сутринта баща ми се изправи и заговори. През целия си живот, каза той, е бил воин, както всички знаели. Също така всички знаели, че е по-голяма чест да умреш с оръжие в ръка, отколкото върху меките кожи край огъня. И понеже аз тъй или инак съм щял да умра, по-добре било да потегля срещу мукумуките и да бъда убит. Така съм щял да заслужа чест и слава и да стана вожд в сетната обител на мъртвите, а и баща ми, Видрата, нямало да доживее дните си в безчестие. Затова той заповяда да се събере боен отряд и да се приготви да отплава надолу по реката. И когато стигнем до мукумуките, аз трябваше да изляза напред сам, да се престоря, че ги нападам, и така да намеря смъртта си.