Варлам Шаламов
Болката
Това е странна история, толкова странна, че не може да я разбере човек, който не е бил в лагер, който не знае тъмните дълбини на престъпния свят, на криминалното царство. Лагерът е дъното на живота. Но престъпният свят не е дъно на дъното. Това е нещо съвсем, съвсем друго, нещо нечовешко.
Има една банална фраза: че историята се повтаря два пъти — първият път като трагедия, вторият път като фарс.
Не е така. Има и трето отражение на същите събития, на същия сюжет, отражение във вдлъбнатото огледало на подземния свят. Сюжетът е невъобразим и все пак е реален, съществува наистина, живее до нас.
В това вдлъбнато огледало на чувствата и постъпките се отразяват напълно реални бесилки на минните саморазправи, на „съдилищата на честта“ на криминалните. Тук се играе на война, повтарят се сцени от войната, лее се истинска кръв.
Има свят на висшите сили, свят на Омировите богове, които слизат до нас, за да ни се разкрият и с примера си да подобрят човешката природа. Вярно, боговете закъсняват. Омир е хвалил ахейците, а ние се възхищаваме на Хектор — нравственият климат леко се е променил. Понякога боговете привикват хората на небето, за да направят човека зрител на „висши зрелища“. Всичко това отдавна е разгадано от поета. Има свят и подземен ад, откъдето хората понякога се връщат, не изчезват в него завинаги. Защо се връщат? Сърцата на тези хора са пълни с вечна тревога, вечен ужас от тъмния свят, който далеч не е задгробен.
Този свят е по-реален от небесата на Омир.
Шелгунов „се бавичкаше“ в прехода във Владивосток — окъсан, мръсен, гладен, недопребит от конвоя покрай скатавки от работа. Трябваше да се живее, а корабите, като едни талиги за газовите пещи на Освиенцим, все пренасяха и пренасяха през морето параход след параход, етап след етап. Миналата година Шелгунов вече беше ходил отвъд морето, в болничната долина на смъртта, откъдето никой не се връщаше и беше доживял да го върнат обратно на континента — костите на Шелгунов не ставаха за златото.
Сега опасността отново се приближаваше, цялата несигурност на арестантското житие се чувстваше от Шелгунов все по-осезаемо. И нямаше изход от тази несигурност, от тази ненадеждност.
Етапният пункт беше огромно селище, прорязано в различни посоки от правилните квадрати на зоните, оплетено в бодлива тел и подлежащо на прострелване от стотици караулни вишки, осветено, залято от хиляди прожектори, заслепяващи слабите арестантски очи.
Наровете в този огромен етап — портала към Колима — ту внезапно опустяваха, ту наново се изпълваха с измъчени мръсни хора — хора от новите етапи, дошли от свободата.
Параходите се връщаха, етапният пункт се оригваше след новата порция хора, опустяваше и се напълваше наново.
В зоната, в която живееше Шелгунов — най-голямата зона от етапния пункт — се опразваха всички бараки, освен деветата. В деветата живееха криминалните. Там шеташе самият Крал — главатарят. Надзирателите не стъпваха там, лагерният обслужващ персонал всеки ден разчистваше от входа труповете на тия, които се бяха опитвали да излизат наглава с Краля.
Готвачите мъкнеха в тази барака най-добрите си ястия и най-хубавите вещи — парцалите от всички етапи непременно приключваха в деветата, Кралската барака.
Шелгунов беше пряк потомък на землеволците1 Шелгунови, чийто баща в условията на свобода беше академик, а майка му — професор, от детски години живееше с книгите и заради книгите; той беше читанка, библиофил, беше всмукал руската литература заедно с майчиното мляко. Шелгунов беше формиран от деветнайсети век, златния век на човечеството.
Споделяй с друг наученото. Вярвай на хората, обичай хората — такива бяха уроците на великата руска литература, и Шелгунов отдавна чувстваше, че има сили да върне на обществото онова, което беше получил по наследство. Да жертва себе си заради другите. Да въстава срещу неправдата, колкото и дребна да е тя, особено ако неправдата е близо.
Затворът и лагерът бяха първият отговор, който държавата даде на опитите на Шелгунов да живее така, както го бяха научили книгите, както го беше научил деветнайсети век.
Шелгунов беше поразен от низостта на хората, които го обкръжаваха. В лагера нямаше герои. Шелгунов не искаше да вярва, че деветнайсетият век го е излъгал. Дълбокото му разочарование от хората по време на следствието, на етапа, на транзитката, изведнъж се смени с някогашната бодрост, с някогашната му възторженост. Шелгунов беше искал да срещне и накрая наистина срещна това, което искаше, това, за което беше мечтал — примери от истинския живот. Той срещна сила, за която по-рано много беше чел и вярата в тази сила му беше влязла в кръвта. Това беше криминалният, престъпният свят.
1
„Земля и воля“ — тайно революционно движение от 60-те години на XIX век, занимавало се включително и с издателско-просветителска дейност. — Б.пр.