Началството, което тъпчеше, биеше, презираше съседите и приятелите на Шелгунов и самия Шелгунов, се страхуваше и благоговееше пред престъпниците.
Ето най-после един свят, който смело се беше противопоставил на държавата, свят, който можеше да помогне на Шелгунов в неговата сляпа романтична жажда за добро и жажда за мъст…
— Случайно да ви се намира романист?
Някой се преобуваше, стъпил с крак върху нара. По вратовръзката и чорапите в един свят, където години наред съществуваха само партенки, Шелгунов безпогрешно прецени — този е от девета барака.
— Имаме един. Ей, писателя!
— Тук е писателят!
Шелгунов се обърна в тъмното.
— Я да идем до Краля — все ще го изментиш нещо.
— Няма да ида.
— Как така няма да идеш? И до вечерята няма да оцелееш, глупако! Художествената литература добре беше подготвила Шелгунов за среща с престъпния свят. Шелгунов с благоговение престъпи прага на девета барака. Всичките му нервни окончания, всичките му стремежи към доброто, сега бяха изопнати и звънтяха като струни. Шелгунов беше длъжен да успее, да извоюва внимание, доверие и любов от страна на високопоставения слушател — тукашния господар, Краля. И Шелгунов постигна този успех. Всичките му несполуки приключиха в онзи момент, в който сухите устни на Краля се разтегнаха в усмивка.
Какви ги беше „ментил“ Шелгунов — не е за припомняне! Шелгунов не искаше да се явява там с безпогрешния коз на „Граф Монте Кристо“. Не. Шелгунов възкреси пред Краля хрониките на Стендал и автобиографията на Челини, кървавите легенди на италианското средновековие.
— Браво бе, браво бе! — пресипнало повтаряше Кралят. — Хубаво се надумкахме с култура.
От тази вечер нататък не можеше и дума да става Шелгунов да полага някакъв лагерен труд. Донесоха му обяд и тютюн, а на следващия ден го преместиха в девета барака с постоянна адресна регистрация, ако в лагера може да се говори за такава регистрация.
Шелгунов стана придворен романист.
— Какво си оклюмал бе, романист?
— За вкъщи си мисля, за жена ми…
— Е…
— Ами следствието, етапът, преходът. Нали не ти разрешават да водиш кореспонденция, докато не са те вкарали на златото.
— Ама че си балък. А ние за какво сме тука? Пиши й на мадамата, ние ще ти пратим писмото — без пощенски кутии, по нашата жепе линия. Нали бе, романист?
— Цял живот ще съм ви задължен, да знаете.
— Пиши.
И така по веднъж в седмицата Шелгунов започна да изпраща писма в Москва.
Жената на Шелгунов беше артистка, московска артистка от генералско семейство.
Навремето, в момента на ареста, се бяха прегърнали.
„Дори и година или две да няма писма. Аз ще чакам, винаги ще бъда с теб.“
„Писма ще има и по-рано — уверено, по мъжки успокояваше жена си Шелгунов. — Аз ще намеря някакви канали за това. И по тези канали ти ще получаваш писмата ми. И ще им отговаряш.“
„Да! Да! Да!“
— Да го викаме ли романиста? Да не ти е писнал нещо? — грижовно попита шефа си Коля Беззъбия. — Дали да не докараме Китката от новия етап?… Може да вземем някой от нашите, а може и някой от петдесет и осмите.
Криминалните викаха на педерастите „китки“.
— Не. Викни го романиста. Вярно, че стига сме думкали култура. Но това си бяха романи, теория. Ние с този левак все още си играем на нещо. Имаме предостатъчно време.
— Мечтата ми, романист, — каза Кралят, когато всички обреди по оттегляне в покоите за предстоящия сън бяха изпълнени: и петите бяха почесани, и кръстът беше сложен на врата, и затворническият масаж на гърба довършен с пощипване и потупване, — мечтата ми, романист, е да получавам писма от свободата от такава женка като твойта. Много е добра! Кралят повъртя в ръце прегънатата, избеляла снимка на Марина, жената на Шелгунов, прокарана от Шелгунов през хиляди обиски, дезинфекции и кражби. Много добра! Става за сеанс. Генералска щерка! Артистка! На вас, леваците, ви върви, а за нас остават само сифилюгите. На трипера даже внимание не му обръщаме. Айде, потъваме. Вече сънувам.
И на следващата вечер романистът не ментеше с романи.
— Нещо си падам по тебе, левак. Нещо в теб ми харесва. Че си балък, балък си, но има и една капка шмекер в тебе. Я напиши писмо на жената на един мой другар, абе, на един човек. Ти си писател. Пиши нещо по-нежно и по-умно, щом толкова романи знаеш. Май никоя няма да устои на твое писмо. А ние сме едни неграмотници. Пиши. Човекът ще си го препише и ще си го изпрати. Даже имената ви са едни и същи — Александър. Ама че майтап. Всъщност той е Александър само по това дело, по което е тук. Но все едно е Александър. Значи Шура, Шурочка.