„Аз нямам образование“. — „Да нямаш образование. Добитъкът да вземе да се научи на ум и разум.“
Шелгунов с лекота си представяше това, докато стоеше в тъмния московски вход. Сцената от Сирано, Кристиян и Роксана, изиграна в деветия кръг на ада почти върху лед от Далечния север. Шелгунов беше повярвал на криминалните и те го бяха накарали да убие жена си със собствените си ръце.
Две писма бяха изтлели, но мастилото им не беше прегоряло, хартията не се беше превърнала в прах.
Всеки ден Шелгунов четеше тези писма. Как да ги запази завинаги? С какво лепило да замаже дупчиците, пукнатините в тези тъмни листа от пощенската хартия, които някога бяха бели. Само не с течно стъкло. Течното стъкло ще ги изгори, ще ги унищожи.
Но все пак писмата можеха да се залепят така, че да живеят вечно. Всеки архивист познава този метод, особено ако е архивист от литературен музей. Трябва да накараш писмата да проговорят и толкова.
Милото женско лице беше закрепено на стъклото до руската икона от дванадесети век, малко по-високо от иконата на Богородица Троеручица. Женското лице — снимката на Марина тук беше напълно уместна — превъзхождаше иконата… Защо Марина да не е Богородица, защо да не е светица? Защо? Защо толкова жени са светици, великомъченици, равни на апостолите, а Марина да е само актриса, актриса, поставила главата си под влака? Или православната религия не дава на самоубийците ангелски чин? Снимката се криеше сред иконите и самата тя ставаше икона.
Понякога нощем Шелгунов се събуждаше и без да пали лампата опипваше, търсеше на масата снимката на Марина. Премръзналите в лагера пръсти не можеха да отличат една икона от снимка, дървото от картона.
А може би Шелгунов беше просто пиян. Шелгунов пиеше всеки ден. Разбира се, водката е вредна, алкохолът е отрова, а антабусът3 е благо. Но какво да се прави, ако на масата има икона на Марина.
— Генка, помниш ли го онзи левак, онзи романист, писателя? А? Или отдавна си го забравил? — питаше Кралят, когато дойде време да се оттегли в покоите си за сън и когато всички обреди бяха изпълнени.
— Как ще съм го забравил? Помня го. Леле какъв балък беше тоя, голям левак! — и Генка врътна пръст до дясното си слепоочие.