Алекс Болдин
Бомбай
Тая история е колкото хубава толкова и тъжна. Хубава е колкото е хубава една нежна и завладяваща мелодия, а тъжна защото се отнася за едно младо и интелигентно момче, чиято съдба бе толкова жестока и безсърдечна колкото е жесток и безсърдечен понякога към нас е и целия ни човешки живот.
С Богдан, бащата на Митко бяхме стари приятели. Никога няма да забравя оня негов жест към мен през деветдесет и осма. Беше трудно време. Току що бе затихнала голямата инфлация. Много банки бяха фалирали. Парите на много хора се бяха прелели в джобовете на шепа партийни мошеници. Ширеше се голяма безработица. Довчерашни учители и лекари ровеха в кофите за боклук с надеждата да залъжат с нещо жестокия си глад. Трудно е да се опише това време, защото подобно преломно време разклаща и съсипва хиляди човешки съдби, поражда страшния душевен смут неподлежащ на описване.
Бях останал без работа, как и защо, сега е без значение. Шляех се по улиците, броях всяка стотинка в джоба и се чудех как да скърпя двата края. От трудовата борса ме бяха изпратили на работа в един нелегален цех за бутилиране на ментелив алкохол. Цехът се намираше в края на града. Собственици бяха две млади мафиозчета. Едва издържах шест дни. В студения ноември няколко несретници треперехме от студ и си режехме ръцете със счупените бутилки на една стара, едва работеща поточна линия. Трябваше да ни изплатят надниците в края на работния ден. Собствениците не го правеха. Гладен, премръзнал и озлобен, напсувах тези гадове и отново зашарих отчаян по улиците.
Богдан имаше малко магазинче за стари електрочасти близо до ж.п. гарата. Един ден се отбих да го видя и както му е реда си изплаках болката. Той ме изгледа, зацъка, помълча пък попита:
— Навит ли си да започнеш работа в София?
— Иска ли питане? Нямам избор бе човек…
— Едно врачанско момче има компютърна фирма на Стамболийски. То е съученик на Митко. Синът ми е там от няколко месеца и е много доволен.
— Какво работи?
— Системен администратор е. Нали знаеш, че завърши информатика. Получава много добра заплата а и работата му е много хубава. Би могло да се намери нещо и за теб. Е-е, какво ще кажеш?
— Добре. Давай!
— В понеделник ще ида да му отнеса нещо за ядене и ще те заведа. Но най-напред ще се обадя по телефона, че нали знаеш никой не обича подобни изненади.
В понеделник Богдан мина до нас и ме взе с колата. Беше се обадил до София и беше получил уверението, че могат да ме устроят на работа.
Фирмата се оказа голяма и впечатляваща. Врачанинът се беше върнал от емиграция в щатите и бе донесъл доста пари които предвидливо въртеше в зараждащия се компютърен бизнес. Пристъпихме в едно бляскаво и луксозно фоайе. Богдан се шмугна някъде и след малко собственика се показа усмихнат и приветлив.
— О-о, врачанин! Много се радвам! Ние врачаните трябва да се подкрепяме иначе ще се загубим като старите пари. Огледай се и ще видиш, че тук сме само врачани. Дори и оня с пищова, охраната, е бивш полковник от врачанския гарнизон. За теб ще има работа и добра заплата ще има. Двеста и петдесет като начало стигат ли ти? Е, ще поносиш кашони а после може да се научиш да сглобяваш и компютри. И с квартира ще те устроим, фирмена. Ще си плащаш само тока и телефона. Съгласен ли си?
Мислех, че сънувам. Едва успях да кажа няколко думи за благодарност. Богдан ме остави, отиде да се види със сина си, а след това си взе сбогом и си тръгна. Така започна новата ми работа. Не е интересно как протече и как завърши. Важното е, че тогава стана запознанството ми с Митко.
Беше хубаво момче, с нежно и овално лице. Имаше чаровна и весела усмивка. Ръцете му бяха нежни, с дълги и фини пръсти. Говореше с мек и обаятелен глас. Интелигентността му личеше от пръв поглед. Като разбра, че сме приятели с баща му, тупна ме по рамо и зареди успокоителни думи. Разбираше ме напълно.
Работното му място бе в едно малко приветливо помещение. Голям монитор красеше луксозното му бюро. Той седеше там и пръстите му шареха неспирно по бялата клавиатура. Работеше унесен. От време на време спираше, промърморваше тихо няколко думи и пак продължаваше. През почивките се отбиваше до мен, в склада и ми носеше кафе. Обичаше да черпи. Заплатата му бе доста висока и парите не му бяха проблем.
На другата година баща ми се поболя и трябваше да се прибера във Враца. С големи усилия успях да си намеря една ниско платена работа колкото за хляба. Богдан ми се чудеше.
— Изпускаш питомното и гониш дивото. — казваше. Защо се върна?
— Родител ми е, не мога да го оставя…
— Абе родител… Не си бягай от късмета бе човек. Столицата си е столица. Там е работата и там са парите. Не го ли разбра?