Нямам думи. Светещ призрак. Предполагам, че Жан-Лу иска да види призрак от толкова време, че съвсем се е побъркал. И от всички хора да нарочи точно Зози! Може ли такова нещо?
Рижия ме гледаше със същата ангелска физиономия.
– Разкажи ми за Зози – предложи той. – Доколкото разбирам, с нея сте много близки.
Тогава аз му разказах за погребението, за бонбонените обувки, за Празника на Вси светии, за това как Зози изведнъж се появи в живота ни като приказна фея, как всичко стана прекрасно...
– Майка ти ми се вижда уморена.
Кой го казва, помислих си аз. Той изглеждаше съсипан, лицето му беше дори по-бледо от обикновено, а косата му плачеше за шампоан. Зачудих се дали има какво да яде или дали не е трябвало да му донеса храна.
– Е, сега имаме много работа. Наближава Коледа и...
Чакай малко, казах си аз.
– Шпионираш ли ни?
Рижия сви рамене.
– Понякога пътят ми минава оттам.
– Закъде?
Той пак сви рамене.
– Да речем, че съм любопитен.
– Затова ли остана? Защото си любопитен?
– Да, и защото мислех, че майка ти е в беда.
Аз подскочих.
– Тя наистина е в беда! Всички сме в беда!
И му разказах за Тиери и за плановете му, и как нищо вече няма да е същото, и как ми е мъчно за времето, когато всичко беше просто.
Рижия се усмихна.
– Никога не е просто.
– Поне знаехме кои сме.
Той само сви рамене и замълча. Аз пъхнах ръка в джоба си. Там беше куклата му – същата, която бях използвала предишната вечер. С трите рижи косъма, прошепнатата тайна и спиралата на Ехекатл, Вятъра на Промяната, нарисувана с флумастер на сърцето му.
Рижия потрепери и се загърна плътно в палтото си.
– Значи няма да си отидеш? – попитах аз.
– Исках да си отида. Може би трябваше. Но нещо ме притеснява, Анук, не ти ли се е случвало да имаш чувството, че става нещо нередно, че някой те използва, че те манипулира и че само ако знаеш как и защо го прави...
Рижия ме погледна и аз с облекчение видях, че в цветовете му няма гняв, само нюанси на синьото, които подсказват размисъл. Той продължи да говори с тих глас и аз си помислих, че досега не съм го чувала да приказва толкова – Рижия не се изразява с много думи.
– Вчера се ядосах. Ядосах се на Виан, че е скрила такова нещо от мен. Толкова, че не виждах и не чувах, не можех да мисля. После обаче започнах да разсъждавам. Все се питах как Виан Роше, която познавам, е успяла толкова да се промени. Отначало мислех, че вината е на Тиери, но аз познавам този тип хора. Познавам и Виан. Знам колко е силна. И знам, че не би позволила на човек като Тиери льо Тресе да влияе на живота ѝ, особено след нещата, които е преживяла... – той поклати глава. – Не, ако майка ти е в беда, причината не е в него.
– Тогава в кого?
Рижия ме погледна.
– Има нещо около твоята приятелка Зози, което не ми е ясно. Щом я видя, усещам, че нещо не е наред. Прекалено е съвършена. Изглежда ми съмнителна. Може би дори... опасна.
– Какво искаш да кажеш?
Рижия само сви рамене.
Започна да ми идва до гуша. Първо Жан-Лу, а сега и Рижия. Опитах се да му обясня:
– Виж, тя много ни помага, работи в сладкарницата, грижи се за Розет, учи ме на разни неща.
– Какви неща?
Е, щом не харесва Зози, няма смисъл да му разказвам.
Пъхнах ръка в джоба си и напипах куклата, твърда като кокал, увит във вълна.
– Ти просто не я познаваш. Трябва да ѝ дадеш шанс.
Рижия изглеждаше непреклонен. Науми ли си нещо, трудно може да го разубеди човек. Толкова е обидно – двама от най-близките ми приятели...
– Зози ще ти хареса. Наистина. Тя се грижи за нас...
– Ако мислех, че е така, досега да съм си тръгнал. Само че...
– Ще останеш ли?
Забравих, че съм му ядосана и го прегърнах.
– Ще дойдеш ли на коледното тържество?
– Ами... – той въздъхна.
– Страхотно! Тъкмо ще видиш какъв човек е Зози. И ще се запознаеш както трябва с Розет... О, Рижко, толкова се радвам, че оставаш!
– Да. И аз.
Но по гласа му не личеше да се радва. Всъщност стори ми се много разтревожен. И все пак планът ми успя, което е най-важното. Розет и аз успяхме да обърнем вятъра...
– Имаш ли нужда от пари? – попитах го аз. – В момента имам... – погледнах в джоба си. – Шестнайсет евро и дребни монети, мога да ти ги дам. Мислех да купя подарък на Розет, но...
– Не – отговори той малко рязко или поне така ми се стори. Рижия не обича да взема пари, така че може би не трябваше да му предлагам. – Нямам нужда от пари, Анук.
Е, по нищо не личеше. Виждах го съвсем ясно. Ако Тиери не му плащаше...
Направих знака на Ухото на Царевицата и притиснах дланта си в неговата. Това е знак за късмет, на който Зози ме научи: носи пари, богатства, храна и други такива неща. Не знам как действа, но със сигурност дава резултат: Зози го използва в сладкарницата, за да накара повече клиенти да купуват трюфелите на мама, и макар че не виждам как ще промени положението на Рижия в момента, може да подейства по други начини, например да му донесе нова работа или печалба от лотарията, или да му помогне да намери пари на улицата. Мислено си представих знака и той блесна на кожата на Рижия като искрици лъскав прах. Това ще свърши работа, помислих си аз. И няма да изглежда като подаяние.