– Чух, че устройвате празненство – каза той.
Засмях се.
– Съвсем скромно. На Бъдни вечер.
Лоран ми се усмихна с онази своя крадлива усмивка, същата, с която се оглежда, когато Зози е наоколо. От нея знам, че той е сам – няма семейство, няма деца, които да посреща на Бъдни вечер. И въпреки че не го харесвам особено, не може да не ми стане мъчно за него с тази колосана жълта яка и усмивка на гладно куче.
– Добре сте дошли, разбира се – казвам. – Освен ако нямате други планове.
Лоран се понамръщи, все едно се мъчеше да си спомни подробностите от препълнения си със светски задължения календар.
– Може и да успея да дойда – каза той. – Имам много работа, но...
Едва потиснах усмивката си. Лоран е от хората, които искат да ви внушат, че ви правят огромна услуга, когато всъщност вие им я правите.
– Ще ни бъде много приятно, ако дойдете, мосю Пенсон.
Той великодушно сви рамене.
– Е, щом настоявате...
Усмихнах се.
– Много хубаво.
– А тази рокля много ви отива, ако ми позволите да ви го кажа, мадам Шарбоно.
– Наричайте ме Ян.
Той отново се поклони. Долових мириса на брилянтин и пот. И се зачудих това ли прави Зози всеки ден, докато аз правя бонбоните? Затова ли имаме толкова много клиенти?
Една дама с изумруденозелено палто купува подаръци за Коледа. Любимите ѝ бонбони са с карамел и аз ѝ го казвам без колебание. Съпругът ѝ много ще хареса моите кайсиеви сърца, а дъщеря ѝ ще се влюби в лютите ми шоколадчета...
Какво става? Какво се е променило в мен?
Като че ме е обзело някакво ново безразсъдство – чувство на надежда, на увереност. Вече не съм съвсем себе си, а нещо по-близко до Виан Роше, до жената, която връхлетя в Ланскене, донесена от карнавалния вятър...
Отвън звънчетата са се умълчали, а небето е притъмняло от натежал сняг. Необичайно мекото време от тази седмица си е отишло и студът превръща дъха в пара, докато на площада минувачите се изнизват като сиви колони. На ъгъла свири музикант – чувам как саксофонът протяжно, с почти човешки глас извива мелодията на "Малко цвете".
Сигурно му е студено, мисля си аз.
Странна мисъл за Ян Шарбоно. Истинските парижани не могат да си позволят подобни мисли. В този град има толкова много бедняци – старци, увити като вързопи на Армията на спасението, сгушени по входовете на магазините и в тесните улички. На всички им е студено; всички са гладни. Истинските парижани не ги е грижа. А аз искам да бъда истинска парижанка...
Но музиката продължава да свири и ми напомня за друго място и друго време. Тогава бях друга, а лодките къщи по Тан бяха закотвени толкова нагъсто, че можеше да минеш от единия бряг до другия. И тогава свиреше музика – барабани, цигулки, свирки и флейти. Речните хора сякаш се хранеха с музика и въпреки че някои от селяните ги наричаха просяци, аз никога не ги бях виждала да просят. По онова време изобщо не бих се поколебала...
Ти имаш дарба, казваше майка ми. А дарбите трябва да се даряват.
Приготвям горещ шоколад. Напълвам една чаша и я занасям на саксофониста, който е изненадващо млад, на не повече от осемнайсет, заедно с парче шоколадова торта. Това е жест, който Виан Роше би направила, без да се замисли...
– Заведението черпи.
– Хей, благодаря! – лицето му грейва. – Вие сигурно сте от сладкарницата. Чувал съм за вас. Вие сте Зози. Нали?
Избухвам в смях малко невъздържано. Смехът е горчиво-сладък и странен като всичко останало в този странен ден, но саксофонистът като че не забелязва.
– Някакви желания? – пита той. – Ще ви изсвиря каквото поискате. Заведението черпи! – добавя с усмивка.
– Ами... – запъвам се аз. – Знаете ли "Ей го вятъра благ"?
Саксофонът засвирва и аз потръпвам – и не само от студа, – докато вървя обратно към "Льо Роше дьо Монмартър", където Розет продължава да играе кротко на пода сред стотици разсипани копчета.
ДО КРАЯ НА ДЕНЯ РАБОТИХ В КУХНЯТА, А ЗОЗИ обслужваше клиентите. Сега имаме повече клиенти от всякога – повече, отколкото бих могла да поема сама, и е хубаво, че тя все още ми помага с удоволствие, защото с наближаването на Коледа сякаш половината Париж внезапно е развил страст към домашно приготвените шоколадови бонбони.
Запасите от кувертюр, които си мислех, че ще ми стигнат чак до Нова година, свършиха за две седмици и сега получаваме доставки на всеки десет дни, за да задоволяваме нарастващото търсене. Печалбите са такива, за каквито не съм смяла да мечтая, а Зози казва само: "Знаех си, че преди Коледа ще ни потръгне", все едно такива чудеса се случват всеки ден...