Зози пренареди коледната къща – днес там се отвори нова вратичка. Коледната елха, хитроумно направена от борови клонки, сега се мъдри в коридора на къщичката. Майката стои на входната врата и гледа към градината, където хор от певци, пеещи коледни песни (използвала е мишки), се е събрал в полукръг и наднича вътре.
Днес сложихме и елхата. Малка е, от цветарския магазин малко по-надолу, но мирише прекрасно на иглички и смола, като приказка за деца, изгубили се в гората, има сребърни звезди на клонките и бели гирлянди от лампички. Анук обича да украсява елхата и затова нарочно я оставих ненакичена, та като се прибере от училище, да я украсим заедно.
– Какво прави Анук напоследък? – питам с насилено щедър тон. – Като че вечно тича нанякъде.
Зози се усмихна.
– Коледа почти дойде – отвърна тя. – Децата се вълнуват по Коледа.
– Нищо ли не ти е казала? Не е ли разстроена заради Тиери и мен?
– Не ми е известно – отвръща Зози. – Дори ми се струва, че ѝ олекна.
– Значи нищо не си е наумила?
– Мисли само за празненството.
Това празненство. Все още не знам какво очаква да постигне. От деня, в който за първи път го спомена, моята малка Анук се държи своенравно и странно – прави планове, предлага ястия, кани всеки, който влезе в сладкарницата, щедро пренебрегвайки практични неща като пространство и места за сядане.
– Може ли да поканим мадам Люзерон?
– Разбира се, Нану. Ако смяташ, че ще дойде.
– Ами Нико?
– Добре.
– И Алис, разбира се. И Жан-Луи и Попол...
– Нану, тези хора си имат домове... Семейства... Какво те кара да мислиш...
– Ще дойдат – заявява тя, все едно го е уредила лично.
– Откъде знаеш?
– Просто знам.
Може и да знае, казвам си аз. Тя като ли че знае много неща. А има и нещо друго – някаква тайна в очите ѝ... Намек за нещо, от което аз съм изключена.
Поглеждам в сладкарницата. Там изглежда топло, почти задушевно. На масите горят свещи, коледната къща грее с розово сияние. Въздухът ухае на портокали и карамфил от ароматната торбичка, окачена над вратата; на смола от елхата; на виното с подправки, което сервираме заедно с нашия горещ шоколад, и на пресен джинджифилов сладкиш, току-що изваден от фурната. Това ги привлича – по трима, по четирима, и редовни клиенти, и непознати, и туристи. Те се спират пред витрината, долавят уханието, влизат и оглеждат, леко смаяни от многобройните аромати и цветове, и всичките им любими сладкиши в малките стъклени кутийки – горчиви шоколадчета с портокал; "кралски просячета"; люти шоколадчета; трюфели с прасковен ликьор; ангелчета от бял шоколад; ронливи сладки с лавандула.. и всички нашепват беззвучно...
Опитай ме. Вкуси ме. Пробвай ме.
И Зози в центъра на всичко това. Дори когато е най-заета, тя се смее, усмихва се, закача се, черпи с бонбони за сметка на заведението, говори с Розет и всичко е малко по-светло само защото тя е там...
Сякаш гледам себе си – Виан, каквато бях в друг живот.
Но коя съм сега? Спотайвам се зад кухненската врата, но кой знае защо не мога да отместя поглед. Спомен за други времена: мъж, застанал зад една такава врата, надничащ подозрително вътре. Лицето на Рейно, алчните му очи, изпълненият с омраза поглед на мъж, порядъчно отвратен от онова, което вижда, но който въпреки всичко трябва да погледне вътре.
Дали не съм се превърнала точно в това? В едно от превъплъщенията на Черния призрак? В друг Рейно, измъчван от удоволствието, неспособен да понесе радостта на другите, смазан от завистта и от своята вина?
Абсурдно е. Как бих могла да завиждам на Зози?
По-лошо: как бих могла да се боя?
В четири и половина Анук връхлита от мъгливата улица със светнали очи и издайническо блещукане по петите, което може и да е Чехълчо, ако изобщо съществува. Поздравява Зози и я прегръща. Розет отива при тях. Те я завъртат с викове: "Бам-бам-бам!" Това се превръща в игра, в някакъв дивашки танц и накрая и трите рухват със смях, задъхани, върху пухкавите розови фотьойли.
И докато ги гледам иззад кухненската врата, ми хрумва внезапна мисъл. На това място, разбира се, има твърде много призраци. Опасни призраци, смеещи се призраци, призраци от минало, което не можем да позволим да се прероди пред очите ни. Но странното е, че те изглеждат живи – сякаш аз, Виан Роше, съм призракът, а малката групичка в магазина – истинските, вълшебното число три, неразрушимият кръг...
Това са глупости, разбира се. Знам, че съм истинска. Виан Роше е само име, което носех; може би дори не е истинското ми име. Тя не може да има по-висше предназначение от това, не може да има бъдеще извън мен.