Но все пак не мога да не мисля за нея – като за любимо палто или за чифт обувки, дадени след внезапно хрумване в магазин на Червения кръст, за да ги обича и носи някой друг...
И сега не мога да не се питам...
Каква част от себе си съм раздала? И ако аз не съм Виан... то тогава кой е?
Част седма
Кулата
Е, ДОБЪР ДЕН, ГОСПОЖО. КОИ СА ЛЮБИМИТЕ ВИ БОНБОНИ? Я да видим... Шоколадови трюфели по моя лична рецепта, белязани със знака на Господарката Кървава луна и оваляни в изкусителен прах, който приятно дразни езика. Десетина? Или две дузини? В кутия, загърната в шумоляща златиста хартия и вързана с рубиненочервена панделка..
Знаех, че накрая ще дойде. Моят специалитет има това въздействие. Дойде точно преди затваряне, Анук беше горе и пишеше домашните си, а Виан пак се трудеше в кухнята – приготвяше бонбоните за следващия ден.
Първо виждам как надушва миризмата. Тя представлява смесица от много неща: уханието на коледната елха в ъгъла, миризмата на влага от старата къща, аромат на портокал и карамфил, на мляно кафе, на горещо мляко, на пачули, на канела – и на шоколад, разбира се, опияняващ, богат като Крез, тъмен като смърт.
Тя се оглежда, вижда украсата по стените – картини, звънчета, играчки, – къщичката за кукли на витрината, килимчетата на пода, всичко в хромово жълто, бонбонено розово, рубиненочервено, златно, зелено и бяло. "Тук е като в пушалня за опиум" – почти я чувам да казва; после се чуди на себе си за своята придирчивост. Всъщност тя никога не е виждала пушалня за опиум, освен може би на картинка в "Хиляда и една нощ", но си мисли, че тук има нещо особено. Нещо почти... магическо.
Отвън жълтозеленото небе искри с обещание за сняг. Метеоролозите от няколко дни предричат сняг, но до този момент за разочарование на Анук времето остава прекалено меко за нещо повече от скреж и неизменната мъгла.
– Лошо време – отбелязва госпожата.
Разбира се, че ще мисли така, защото в небето и облаците вижда не магия, а смог, не звезди, а електрическите крушки на коледните гирлянди, не уют и веселие, а безкрайна и тревожна върволица от хора, които се поздравяват без топлота, търсят в последната минута подаръци, които ще бъдат отворени без радост, бързат да седнат на масата за вечеря, която ще изядат без наслада с хора, които не са виждали цяла година, и няма да искат да прогледнат...
Взирам се в лицето ѝ през Димящото огледало. Сурово лице в много отношения: лице на жена, чиято лична приказка не е имала никакъв шанс за щастлив завършек. Тя е загубила родители, любим и дете, компенсирала е загубите с тежка работа, отдавна е изплакала всичките си сълзи и сега не изпитва жал нито към себе си, нито към другите. Мрази Коледа, не понася Нова година...
Виждам всичко това през Окото на Черния Тецкатлипока. И сега с известно усилие успявам да надникна отвъд Димящото огледало: виждам дебела възрастна жена да седи пред телевизора и да яде еклери от бяла кутия, докато мъжът ѝ за трета поредна нощ работи нощна смяна; виждам витрина на антикварен магазин и порцеланова кукла под стъклен похлупак; аптека, където веднъж младата жена е спряла да купи пелени и мляко за момиченцето си, виждам лицето на майка ѝ, широко, строго и невъзмутимо, когато ѝ е съобщила ужасната новина...
Но оттогава е извървяла дълъг път. Много дълъг и все пак дълбоко в себе си чувства празнота, отчаян копнеж по нещо, с което да я запълни...
– Дванайсет трюфела. Не. Нека бъдат двайсет – казва тя.
Сякаш трюфелите могат да променят нещо. Но тези трюфели ѝ се струват различни. И жената зад тезгяха – с дълга черна коса с вплетени в нея кристали и изумруденозелени обувки с лъскави токчета, обувки, създадени за танци до зори, за подтичване, за летене, за всичко друго освен за ходене, – и тя изглежда някак различна, не като останалите наоколо, а странно жива, сякаш по-истинска...
Върху стъклото на тезгяха се е посипало какао на прах от трюфелите. Лесно е с върха на пръста си да начертая знака на Едно Ягуар – котешката страна на Черния Тецкатлипока – в тъмния шоколадов прах. Тя гледа, почти хипнотизирана от цветовете и уханията, докато аз увивам кутията, бавно разглаждам хартията и връзвам панделката.
Тогава влиза Анук – тъкмо навреме, – размахва разпилени коси и се смее на нещо, което Розет е направила, госпожата вдига глава и лицето ѝ изведнъж се изопва.
Дали е зърнала нещо познато? Възможно ли е талантът, който тече така мощно във вените на Виан и Анук, да присъства и в източника? Анук се усмихва лъчезарно. Госпожата се усмихва в отговор, отначало колебливо, но когато Кървавата луна и Лунният заек се сливат с притегателната сила на Едно Ягуар, месестото ѝ лице става почти красиво в копнежа си.