– А кое е това дете? – пита тя.
– Това е моята малка Нану.
Няма нужда да казвам нищо повече. Дали госпожата е зърнала нещо познато у детето, или просто Анук я е пленила с кукленското си лице и косата си на византийска светица – кой знае? Но очите ѝ изведнъж грейват и когато ѝ предлагам да пийне чаша шоколад (може би с един от моите специални трюфели), тя приема поканата ми без възражения, сяда на една от масите с пъстри отпечатъци от ръце и със съсредоточеност, в която има много повече от копнеж, следи с поглед Анук, която влиза и излиза от кухнята, посреща Нико на вратата и го кани на чай, играе с Розет и кутията с копчета, говори за утрешния ѝ рожден ден, изтичва отвън да провери дали има сняг, влиза вътре, оглежда промените в коледната къщичка, сменя местата на някои от куклите, после отново тича да провери за сняг – ще завали, трябва да завали за Бъдни вечер, защото тя обича снега повече от всичко на света...
Време е да затваряме. Всъщност вече са минали двайсет минути от обичайния час за затваряне, когато госпожата се пробужда от унеса си.
– Какво мило момиченце имате – казва тя, става, изтръсква шоколадовите трохи от скута си и гледа с копнеж към вратата на кухнята, през която е излязла Анук, отвеждайки Розет със себе си. – Играе си с другото дете, сякаш са сестри.
Усмихвам се на думите ѝ, но не я поправям.
– Имате ли деца? – питам я аз.
Госпожата като че ли се колебае. После кима.
– Дъщеря – казва тя.
– Заедно ли ще празнувате Коледа?
О, какъв смут може да предизвика един толкова невинен въпрос – виждам го в цветовете ѝ, чиста ивица искрящо бяло, която прорязва другите като светкавица.
Госпожата клати глава, не смее да изрази чувствата си с думи. Дори след толкова години тяхната сила и непосредственост я заварват неподготвена. Кога ще отмине болката, която толкова хора са я уверявали, че ще преодолее?
И сега продължава да я изпитва – тази скръб, която побеждава всичко останало, която прави незначителна загубата на любим, майка, приятел на фона на опустошението, останало след загубата на дете...
– Загубих я – тихо казва тя.
– Съжалявам.
Слагам ръка на рамото ѝ. Днес нося блуза с къс ръкав и гривната ми, обсипана с дребни талисмани, звучно подрънква. Блясъкът на среброто привлича погледа ѝ...
Малкото коте е почерняло от времето и прилича повече на Едно Ягуар на Черния Тецкатлипока, отколкото на евтината лъскава дрънкулка, която някога е било.
Тя го вижда и се вцепенява, почти веднага си казва, че е абсурдно, че не може да има такива съвпадения, че това е само евтина дрънкулка, която сигурно няма нищо общо с отдавна изгубената бебешка гривничка и малкото сребърно коте...
Но... Ако все пак е възможно, мисли си жената. Понякога чуваме за такива случаи – не винаги по филмите, а и и истинския живот...
– И-интересна ггривна – гласът ѝ трепери неудържимо и тя с мъка произнася думите.
– Благодаря. Имам я от много отдавна.
– Наистина ли?
Аз кимам.
Всяко от тези талисманчета ми е спомен от нещо. Това ми напомня за смъртта на майка ми – показвам ѝ талисмана с форма на ковчег. Всъщност той е от Мексико Сити, може би съм го намерила в някоя пинята: ковчег с черно кръстче на капака.
Майка ви?
Да, така я наричах. Не познавам истинските си роднини. Този ключ е от двайсет и първия ми рожден ден. А това коте е най-старият и най-щастливият ми талисман.
Мисля, че го имам откакто се помня, още отпреди да ме осиновят.
Госпожата ме гледа втренчено, почти парализирана. Невъзможно е и тя го знае, но нещо дълбоко в нея упорства – стават чудеса, магии съществуват. Това е гласът на някогашната жена, на онази, която едва деветнайсетгодишна се влюбила в трийсет и две годишен мъж, той ѝ казал, че я обича, и тя му повярвала.
А момиченцето? Дали е открила у него познати черти? Нещо, което къса сърцето ѝ, както коте разчепква кълбо прежда...
Някои хора – като мен например – са родени циници. Но ако някога си вярвал, завинаги оставаш вярващ. Чувствам, че госпожата е от втория вид, всъщност го разбрах още в мига, когато видях порцелановите кукли във фоайето на "Льо Стендал". Тя е застаряваща романтичка, изпълнена с горчивина, разочарована и следователно още по-уязвима, и за нейната пинята е достатъчна само една дума, за да се разтвори като цвете.