Дума? Имах предвид име, разбира се.
– Трябва да затварям, госпожо – аз леко я побутвам към вратата. – Заповядайте пак, ако желаете. На Бъдни вечер ще имаме тържество. Ако нямате други планове, можете да се отбиете поне за час.
Жената ме поглежда с очи, грейнали като звезди.
– О, да – прошепва тя. – Благодаря ви. Ще дойда.
ТАЗИ СУТРИН АНУК ТРЪГНА НА УЧИЛИЩЕ, БЕЗ ДА КАЖЕ довиждане. Няма защо да се учудвам – така е всеки ден от началото на седмицата: закъснява за закуска, казва: "Здравейте всички!", грабва кроасана си и изтичва навън и тъмното.
Но същата тази Анук някога в изблик на чувства ближеше лицето ми и крещеше "Обичам те!" насред гъмжащата от хора улица, а сега е толкова мълчалива и затворена в себе си, че ме боли и се смразявам от страх; и съмненията, които ме глождят, откакто се е родила, се засилват с всяка изминала седмица.
Анук расте, разбира се. Други неща я вълнуват. Приятелите в училище. Уроците. Учителите. Може би приятел (Жан-Лу Рембо?) или сладкият унес на първото влюбване. Сигурно има и друго – нашепнати тайни, грандиозни планове, които може да довери на приятелките си, но ако майка ѝ научи, тя ще потъне в земята от срам...
Всичко е съвсем нормално, казвам си аз. И все пак чувството за изолация е почти непоносимо. Ние не сме като другите, мисля си. Аз и Анук сме различни от останалите. И каквито и неудобства да носи това, вече не мога да го пренебрегвам...
Тези неща ме карат да се променям – да ставам сприхава и критична по най-малкия повод, а откъде да знае моето лятно дете, че тази нотка в гласа ми не е гняв, а страх?
Дали и моята майка се е чувствала по същия начин? Дали е изпитвала тази тъга от загубата, този страх, по-голям дори от страха от смъртта, докато напразно се мъчеше – като всички майки – да спре неумолимия ход на времето? Дали ме е следила така, както аз следя Анук, събирайки белезите по пътя? Играчките, за които вече е голяма; омалелите дрехи; пропуснатите приказки за лека нощ; всички неща, захвърлени на пътя, докато детето с нетърпение тича към бъдещето, надалеч от детството, надалеч от мен...
Има една приказка, която майка ми често разказваше. За жена, която отчаяно искала дете, но не можела да зачене, затова един зимен ден си направила дете от сняг. Изваяла го много грижливо, облякла го, обградила го с любов, пеела му; и накрая Снежната кралица я съжалила и съживила снежното дете.
Жената – майката – била трогната. Благодарила на Снежната кралица, разплакана от радост, и се заклела, че малката ѝ дъщеря никога няма да е в нужда от нищо и никога през живота си няма да познае мъка.
– Но внимавай, жено – предупредила я Снежната кралица. – Подобното привлича подобно, промяната предизвиква промяна, а светът се върти, за добро или за зло. Не пускай детето си на слънце, грижи се да те слуша колкото може по-дълго. Защото желаното дете никога не е доволно – дори от майчината любов.
Но майката почти не я слушала. Завела детето у дома си, обичала го, грижела се за него точно както обещала на Снежната кралица. Времето минавало. Момичето растяло като с магия – с белоснежна кожа и гарвановочерни коси, прекрасно като ясен зимен ден.
Наближила пролетта. Снегът започнал да се топи и Снежното момиче ставало все по-недоволно. Казвало, че иска да излиза, да бъде сред други деца, да играе. Майката отначало отказвала, разбира се. Но детето продължавало да упорства. Плачело, започнало да линее, не искало да яде, затова накрая майката, макар и с нежелание, отстъпила.
Не стой на слънце – предупредила тя дъщеря си. – И никога не сваляй шапката и палтото си.
– Добре! – отвърнало детето и побягнало навън.
Цял ден играло Снежното дете. За пръв път било сред други деца. За пръв път играло на криеница; научило се на игри с песни и пляскане с ръце и на гоненица, и на много други. Когато се прибрало, изглеждало необичайно уморено, но по-щастливо майка му не го била виждала.
– Може ли утре пак да изляза?
С натежало сърце майката се съгласила – само да не сваля шапката и палтото – и Снежното дете отново прекарало навън целия ден. Завързало тайни приятелства, дало тържествени клетви; за пръв път си обелило колената и пак се прибрало с грейнали очи, като поискало на другия ден пак да излезе навън.
Майка му възразявала – детето било капнало от умора, но накрая отново се съгласила. На третия ден Снежното дете опознало вълнуващите радости на непослушанието.
За пръв път в краткия си живот то нарушило обещание, счупило прозорец, целунало момче и свалило шапката и палтото си, докато било на слънце.