Времето минавало. Паднала нощта, а Снежното дете все не се прибирало. Майката тръгнала да го търси. Намерила палтото му, намерила шапката му, но от Снежното дете нямало и следа – никаква следа освен едно спокойно езерце там, където преди нямало вода.
Е, никога не съм харесвала особено тази приказка. От всички приказки, които майка ми разказваше, тази най-много ме плашеше – не заради самата приказка, а заради изражението на лицето ѝ и разтреперания ѝ глас, и заради отчаянието, с което ме притискаше към себе си, докато вятърът виеше в зимния мрак.
Разбира се, тогава нямах представа защо майка ми толкова се страхува. Сега вече знам. Казват, че най-големият страх на едно дете е да не го изоставят родителите му. В толкова много приказки се разказва за това – в "Хензел и Гретел", "Малечко Палечко", "Снежанка", където момичето бяга от злата царица...
Но сега аз съм тази, която се е загубила в гората. Дори край горещата печка в кухнята треперя и се сгушвам в дебелия си плетен пуловер. Тези дни усещам студа, докато Зози все още е облечена като за лято, с пола в ярки цветове, балетни пантофки и коса, вързана с жълта панделка.
– Излизам за около час. Може ли?
– Разбира се.
Как да откажа, когато тя все така отказва да получава нормална заплата?
И отново мълчаливо се питам...
Каква е твоята цена?
Какво искаш?
Декемврийският вятър все така вие отвън. Но той няма власт над Зози. Гледам я как гаси лампите пред сладкарницата и си тананика, докато спуска транспаранта на витрината, където дървените кукли от коледната къща са се събрали на рожден ден, а отвън, под фенера на верандата, хор от мишки с малки нотни листчета, залепени за лапичките, пеят беззвучно сред захарния сняг.
ДНЕС ТИЕРИ ПАК СЕ ПОЯВИ, НО ЗОЗИ ГО ОТПРАТИ: НЕ знам как го направи. Дължа ѝ толкова много – и това най-много ме безпокои. Но не съм забравила какво видях онзи ден в сладкарницата, нито ми е приятно да виждам себе си – Виан Роше, каквато бях някога, – преродена в лицето на Зози дьо л'Алба, която използва моите методи, произнася моите реплики, предизвиква ме да ѝ се противопоставя.
Днес цял ден я наблюдавах скришом, също като вчера и онзи ден. Розет кротко си играеше, из топлата кухня се разнасяше смесица от аромати на карамфил, карамел, ром и канела, ръцете ми бяха целите в захарна глазура и какао; медните съдове лъщяха, чайникът къкреше на печката. Всичко беше толкова познато – толкова абсурдно уютно – и въпреки това не можех да се отпусна докрай. Всеки път, когато се обадеха звънчетата над вратата, аз надзъртах в сладкарницата.
Нико се отби с Алис подръка – двамата изглеждаха абсурдно щастливи. Нико казва, че е отслабнал въпреки слабостта си към кокоските. Страничен наблюдател не би забелязал разликата (той изглежда все така едър и весел), но Алис казва, че е свалил пет килограма и закопчава колана си с три дупки по-стегнато.
– Това е то да си влюбен – подхвърля той на Зози. – Сигурно изгаря калории. Я, страшна елха! Прекрасна е. Искаш ли такава елха, Алис?
Гласът на Алис не се чува толкова ясно. Но поне говори и днес ми се струва, че дребничкото ѝ лице с остра брадичка е добило някакъв цвят. До Нико тя прилича на дете – но щастливо дете, не изгубено – и сякаш не може да откъсне очи от лицето му.
Помислих си за коледната къща и за двете малки фигурки с ръце от чистачки за лула, застанали заедно под коледното дърво.
После дойде и мадам Люзерон, която започна да се отбива по-често и да си играе с Розет, докато пие обичайната си мока. Тя също изглежда по-спокойна: днес е облякла яркочервен костюм под черното зимно палто и коленичи, докато двете с Розет търкалят едно дървено куче по плочките...
После в играта се включиха Жан-Луи и Попол, а след тях Ришар и Матюрен, които отиваха да играят петанк, и мадам Пино, която преди шест месеца не би стъпила тук, а сега Зози ѝ говори на малко име (Ермин) и мадам Пино небрежно поръчва "както обикновено"...
Към края на оживения следобед се трогнах, като видях колко клиенти са донесли подаръци за Розет. Бях забравила, че те я виждат със Зози, докато аз правя шоколадови бонбони отзад в кухнята, но беше толкова неочаквано и ми напомни за всички приятели, с които се сдобихме през последния месец, откакто Зози дойде да работи при нас.
Имаше дървено куче от мадам Люзерон, зелена чашка за яйце от Алис, плюшен заек от Нико, пъзел от Ришар и Матюрен, рисунка на маймуна от Жан-Луи и Попол. Дори мадам Пино донесе жълта панделка за Розет, като не пропусна да поръча бонбони с аромат на виолетки, към които изпитва страст, граничеща с алчност. После Лоран Пенсон дойде както обикновено да открадне захарта и да ме осведоми с весело униние, че нещата навсякъде вървят на зле и че току-що е видял мюсюлманка, цялата забулена, да върви по "Рю де Троа Фрер". На излизане той остави на масата пакет и когато го отворихме, видяхме, че съдържа розова пластмасова гривна, вероятно вървяща като подарък с някое младежко списание, но Розет я обикна безрезервно и отказа да я махне дори когато трябваше да се къпе.