Выбрать главу

Тиери льо Тресе, на петдесет и една, разведен, има син, ходи на църква – мъж канара.

Не се смейте. Много го харесвам.

Чудя се какво намира в мен.

Тези дни се гледам в огледалото и не виждам в него отражение, само безжизнен портрет на жена над трийсетте. Нищо особено, просто жена, нито хубава, нито интересна. Жена като всички останали, точно каквато се стремя да бъда, и въпреки това днес тази мисъл ме потиска. Може би заради погребението: тъжен слабо осветен параклис, цветя, останали от предишния покойник, празна зала, абсурдно огромен букет от Тиери, безразличен свещеник със сополив нос, музика ("Нимрод" на Елгар) от пукащите тонколони.

Смъртта е банална, казваше майка ми седмици преди самата тя да умре насред оживена улица в центъра на Ню Йорк. Животът е невероятен. Ние сме невероятни. Да приемаш невероятното означава да се радваш на живота.

Ех, майко, как само се променят нещата. В доброто старо време (не чак толкова старо, напомням си аз) снощи щяхме да празнуваме. Навечерието на Вси светии: магическо време, време на тайни и загадки, на билки, зашити в торбички от червена коприна и окачени из цялата къща, за да предпазват от зли сили, време на разпръснатата сол, на виното с подправки и на меденките, оставени на перваза, на тиквите, ябълките, конфетите, мириса на смола и дим от горящи дърва, когато есента си отива и на нейно място идва старицата зима. Трябваше да има песни и танци около огъня, Анук, намазана с пъстри бои и цялата в черни пера, да тича от врата на врата, следвана от Чехълчо, а Розет с тиквения си фенер и своя тотем – с оранжева козина, за да бъде в тон с косата ѝ – да се кипри и да подскача след нея.

Стига толкова – боли ме, като си помисля за онова време. Но всичко това не е безопасно. Майка ми го знаеше – тя двайсет години бягаше от Черния призрак и макар за кратко да бях повярвала, че съм го победила, преборила съм се за мястото си и съм спечелила битката, скоро осъзнах, че победата ми е само илюзия. Черния призрак има много лица, много последователи и не винаги носи якичка на свещеник.

Някога мислех, че се страхувам от техния Бог. Сега, след толкова години, знам, че се страхувам от тяхната доброжелателност. От благонамерената им загриженост. От съжалението им. През тези четири години постоянно ги усещах след себе си, как душат и ни следват по петите. И след Ле Лавьоз почти ни настигнаха. Те, Достопочтените, са толкова добронамерени, искат само най-доброто за хубавите ми деца. И няма да се откажат, докато не ни разделят, докато не ни разкъсат на парчета.

Може би затова никога не съм се доверявала на Тиери. Милият, благонадежден, стабилен Тиери, моят добър приятел с широка усмивка, весел глас и трогателна вяра в универсалните лечебни свойства на парите. Той иска да помогне – вече толкова ни е помагал през тази година. Достатъчна е само една моя дума и пак ще го направи. И край на всичките ни затруднения. Не разбирам защо се двоумя. Не разбирам защо ми е толкова трудно да се доверя на някого, да призная най-после, че имам нужда от помощ.

Сега, когато наближава полунощ, чувствам как мислите ми блуждаят, както често става по това време на денонощието, въртят се около майка ми, картите и Достопочтените. Анук и Розет вече спят. Вятърът рязко утихна. Долу под нас Париж искри като в копринена мъгла. Но хълмът Монмартър плува над улиците като вълшебен град от дим и звездна светлина. Анук мисли, че съм изгорила картите: не съм гледала на тях поне от три години. Но още ги пазя – картите на майка ми, напоени с мирис на шоколад и изтъркани до блясък.

Държа кутията под леглото си. Мирише на изгубено време и на мъгливи дни. Отварям я и вътре са картите, древните изображения върху дърворезба, издълбани преди векове в Марсилия: Смъртта, Влюбените, Кулата, Глупакът, Магът, Обесеният, Колелото на Съдбата.

Това не е истинско гледане, казвам си. Тегля карти произволно, без никаква мисъл за последиците. И все пак не мога да се отърся от мисълта, че нещо се мъчи да излезе наяве, че в картите се крие някакво послание.

Оставям ги. Това беше грешка. В миналото щях да пропъдя нощните демони със заклинание – къш-къш, махни се! – и с лечебна отвара, тамян и щипка сол, разпиляна по прага. Сега съм цивилизована и най-силната отвара, която правя, е чай от лайка. Помага ми да заспя – понякога.

 Но тази нощ – за пръв път от месеци – сънувам Достопочтените как душат и дебнат, и фучат из тесните улички  на стария Монмартър, и в съня си съжалявам, че не съм хвърлила щипка сол на прага и не съм окачила торбичка с  билки над вратата, защото без тях нощта може да влезе неканена, привлечена от мириса на шоколад.