Може би затова тази вечер се измъкнах. Пак мислих за Рижия и за празненството и дали мога да му вярвам, че в края на краищата ще дойде. Това, че пропусна рождения ден на Розет, вече е достатъчно лошо, но ако не дойде и на Бъдни вечер, тогава няма да стане така, както исках – все едно той е някаква тайна съставка от рецепта, която иначе не може да се получи. А ако не се получи, нищо няма да бъде както преди, а трябва да бъде, трябва, особено сега...
Тази вечер Зози излезе и мама отново работи до късно. Сега получава толкова много поръчки, че едва се справя с всичките. Затова за вечеря аз сготвих тенджера спагети и отидох да ям в стаята си, за да може мама спокойно да работи.
Беше десет часа, когато си легнах, но не можах да заспя и слязох в кухнята да си сипя мляко. Зози още не се беше върнала, а мама правеше шоколадови трюфели. Всичко ухаеше на шоколад – роклята на мама, косата ѝ, дори Розет, която играеше на пода в кухнята с парче тесто и форми за сладки.
Всичко изглеждаше толкова мирно, толкова познато. Трябваше да се досетя, че е само привидно. Мама изглеждаше уморена и доста неспокойна – мачкаше пастата за трюфели, все едно е хлебно тесто, и когато влязох, изобщо не ме погледна.
– Побързай, Анук – подкани ме тя. – Не искам да стоиш будна до толкова късно.
– Във ваканция сме – напомних ѝ аз.
– Не искам да се разболееш – каза мама.
Розет дръпна крачола на пижамата ми – искаше да ми покаже сладките, които е направила.
– Много хубаво, Розет. Сега ще ги опечем ли?
Розет се усмихна и направи знак: "вкусно".
Слава Богу, че я има Розет, казах си наум. Винаги е щастлива, винаги е усмихната. Не като всички останали тук. Когато порасна, ще живея с Розет – можем да се заселим в лодка на реката като Рижия и да ядем наденици направо от консервата, и да палим огньове на брега, и може би дори Жан-Лу ще живее наблизо...
Включих фурната и взех тава за печене. Сладките на Розет бяха малко нескопосни, но това нямаше да си личи, като ги опечем.
– Ще ги опечем от двете страни като бисквити – казах ѝ из. – После можем да ги окачим на елхата.
Розет се смееше и гукаше на сладките през стъклената врата на фурната – правеше им знаци да се опекат по-бързо. Това ме разсмя и за миг всичко като че ли се оправи, все едно буреносният облак бе отминал. А после мама заговори и облакът се върна.
– Намерих нещо твое – каза тя, като продължаваше да меси пастата за трюфели.
Зачудих се какво ли е намерила и къде. В стаята ми или може би в джобовете ми. Понякога си мисля, че ме шпионира. Винаги познавам, когато е ровила из нещата ми – книги, оставени не на мястото им, преместени вестници, прибрани играчки. Не знам какво търси, но засега не е открила тайното ми скривалище. То е една кутия за обувки, скрита в дъното на гардероба – вътре са дневникът ми, няколко снимки и други неща, които не искам никой да вижда.
– Това е твое, нали? – тя бръкна в кухненското чекмедже и извади куклата на Рижия, която носех в джинсите си. –Ти ли я направи?
Кимнах.
– Защо?
Замълчах си. Какво да ѝ кажа? Не можех да ѝ обясня дори да исках. За да може всичко да се върне на мястото си и Рижия да се върне, и не само той...
– Говорила си с него, нали? – попита мама.
Не отговорих. Тя вече знаеше.
– Защо не ми каза, Анук?
– А ти защо не ми каза, че той е бащата на Розет?
Мама се вцепени.
– Кой ти каза това?
– Никой – отговорих аз.
– Зози ли беше?
Поклатих глава.
– Кой тогава?
– Сама се досетих.
Тя остави лъжицата до купата и много бавно се отпусна върху един кухненски стол. Седя мълчаливо толкова дълго, че усетих мирис на загорели сладки. Розет продължаваше да си играе с формите за тесто – нареждаше ги една върху друга. Те са пластмасови, шест на брой, в най-различни цветове: лилава котка, жълта звезда, червено сърце, синя луна, оранжева маймуна и зелен диамант. Като малка обичах да си играя с тях – правех шоколадови бисквити и джинджифилови сладки и ги украсявах с жълта и бяла захарна глазура от шприц.
– Мамо! – извиках ѝ аз. – Добре ли си?
Отначало тя не каза нищо, само ме гледаше с очи, тъмни като бездънна яма.
– Каза ли му? – попита накрая.
Не отговорих. Нямаше нужда. Тя го виждаше в цветовете ми, тъй както аз го виждах в нейните. Исках да ѝ кажа, че всичко е наред, че няма нужда да ме лъже, че вече знам толкова неща, че мога да ѝ помогна...
– Е, сега поне знаем защо си е отишъл.
– Мислиш ли, че си е отишъл?