Мама само сви рамене.
– Той не би си отишъл заради това!
Тя се усмихна уморено и ми подаде куклата, цялата окъпана в сиянието на Вятъра на Промяната.
– Това е само кукла, мамо – казах аз.
– Нану, мислех, че ми имаш доверие.
Тогава видях цветовете ѝ – тъжно сиво и нервно жълто, като стари вестници, струпани на тавана, които някой е забравил да изхвърли. Сега виждах и какво мисли мама – поне образи от мислите ѝ, – все едно прелиствах бележник с изрязани картинки. Снимка – аз на шест години – на хромирания тезгях; двете се смеем до пръсване, помежду ни стои висока чаша шоколадов крем с две лъжички. Книжка с приказки, оставена разгърната на един стол. Моя рисунка на две разкривени фигури, може би аз и мама, с усмивки като летни дини, застанали под бонбонено дърво. Аз ловя риба на лодката на Рижия. Пак аз, тичам с Чехълчо към нещо, което никога няма да достигна...
И нещо – сянка – над нас.
Хвана ме страх, като я видях толкова уплашена. Прииска ми се да ѝ разкажа, да я успокоя, че всичко е наред и че нищо не е загубено, защото ние със Зози го връщаме...
– Какво връщате?
– Спокойно, мамо. Знам какво правя. Този път няма да има Случки.
Цветовете ѝ припламнаха, но лицето ѝ остана невъзмутимо. Тя ми се усмихна и заговори много бавно и търпепиво, все едно говореше на Розет:
– Слушай, Нану. Това е много важно. Трябва да ми кажеш всичко.
Колебаех се. Бях обещала на Зози...
– Довери ми се, Анук. Трябва да знам.
И аз се опитах да ѝ обясня за Системата на Зози – за цветовете, за имената, за мексиканските символи и за Променливия вятър, и за уроците в стаята на Зози, и как помогнах на Матилд и на Клод, и как направихме така, че работата в сладкарницата най-сетне да потръгне, и за Рижия, и за дървените кукли, и как Зози казваше, че няма Случки, има само обикновени хора и хора като нас.
– Ти каза, че това не е истинска магия. Но Зози казва, че трябва да използваме това, което притежаваме. Не бива да се преструваме, че сме като другите. Не бива да се крием повече...
– Понякога не ти остава друго, освен да се криеш.
– Не, понякога можеш да отвърнеш на удара.
– Да отвърнеш на удара? – повтори мама.
И аз ѝ разказах какво съм направила в училище, как Зози ми е обяснила за укротяването на вятъра и за използването му, как не бива да ни е страх. Накрая ѝ казах и за нас с Розет, как сме призовали Променливия вятър, за да върне Рижия и да станем семейство...
При тези думи мама трепна, все едно се е опарила.
– Ами Тиери? – попита тя.
Е, той трябваше да си отиде. Несъмнено мама го разбираше.
– Нищо лошо не се е случило, нали? – попитах аз. Само че...
Може и да се е случило, помислих си. Може Рижия наистина да е фалшифицирал чека, може би това е била Случката. Може би мама е права, че всичко си има цена и дори при магията всяко действие има противодействие, както ни обяснява мосю Жестен в часа по физика в училище...
Мама се обърна към кухненската печка.
– Правя горещ шоколад. Искаш ли?
Аз поклатих глава.
Но тя все пак направи шоколада – настърга го в топлото мляко, добави индийско орехче, ванилия и кардамон. Ставаше късно – единайсет часа – и Розет заспиваше на пода.
И за миг ми се стори, че всичко е наред, и се зарадвах, че съм изяснила всичко, защото ми беше много неприятно да го крия от мама, и си казах, че сега, когато вече знае истината, няма повече да я е страх и пак ще може да бъде Виан Роше, и всичко ще се оправи, и нищо лошо няма да се случи...
Тя се обърна и разбрах, че съм сгрешила.
– Нану, моля те, сложи Розет да си легне. Утре ще поговорим.
Погледнах я.
– Не се ли сърдиш?
Мама поклати глава, но си личеше, че се сърди. Лицето ѝ беше бледо и много сковано, виждах цветовете ѝ, целите обагрени в червено и сърдито оранжево с тревожни сиви и черни зиг-заги.
– Зози не е виновна – казах аз.
По лицето ѝ познах, че не е съгласна.
– Няма да ѝ кажеш, нали?
– Лягай си, Нану.
И аз си легнах, но дълго лежах будна и се вслушвах във вятъра и в дъжда, който ромолеше по стрехите, и гледах облаците и звездите, и белите коледни светлини, толкова размазани зад мокрото стъкло на прозореца, че ми беше трудно да различа истинските звезди от фалшивите.
ОТ МНОГО ВРЕМЕ НЕ СЪМ ИЗВИКВАЛА ВИДЕНИЯ.
Имала съм случайни проблясъци като искра, като електричество, прескочило от ръката на непознат – но нищо по-сериозно. Виждам предпочитанията им – и това е всичко. Каквито и тайни да крият, не искам да ги знам.
Тази вечер обаче се налага да опитам. Разказът на Анук, макар и непълен, е достатъчен, за да ме накара да разбера поне това. Успях да запазя спокойствие, докато тя излезе, да поддържам илюзията за самообладание. Но сега чувам декемврийския вятър, а Достопочтените душат пред вратата...