Но сега не е време за носталгия. Пропъждам парата от тъмната повърхност. Опитвам отново.
Сега сме в "Льо Роше дьо Монмартър". Масата е сложена, всичките ни приятели са тук. Това е друг празник – виждам Рижия на масата, усмихва се, смее се с корона от имел върху огнената коса, прегърнал Розет, държи чаша шампанско...
Но това са само празни мечти, разбира се. Често виждаме това, което искаме да видим. За момент се трогвам до сълзи...
Още веднъж прокарвам ръка през парата.
И сега празникът е друг. Има фойерверки и маршируващи оркестри, и хора, облечени като скелети – Денят на мъртвите. Танцуващи деца по улиците, хартиени фенери с нарисувани по тях лица на демони, захарни черепи на клечка, Санта Муерте, която шества по улиците с трите си лица, гледащи в различни посоки...
Но какво общо има това с мен? Никога не сме ходили в Южна Америка, макар че майка ми копнееше да я види. Дори до Флорида не сме ходили...
Посягам да развея парата. И точно тогава го виждам. Момиче с коса с миши цвят, осем-деветгодишно, държи за ръка майка си и върви сред тълпата. Усещам, че са по-различни от другите – има нещо в кожата им, в косите им, и разглеждат всичко със смутено учудване: танцьорите, демоните, разноцветните пиняти, окачени на дълги заострени пръчки с опашки от фойерверки...
Отново прокарвам ръка над шоколада. Парата се вдига на тънки струйки и сега усещам мирис на барут, опасен мирис – на дим, огън и размирици...
И пак виждам момичето, което играе с други деца в тясна уличка пред малка тъмна витрина. Над входа виси пинята – раирано, знаменито подобие на тигър в червено, жълто и черно. "Уцели я! Уцели я!" – крещят другите и хвърлят по нея камъни и клечки. Но малкото момиче стои настрана. "В магазина има нещо" – мисли си то. Нещо... по-привлекателно.
Кое е момичето? Нямам представа. Но искам да го последвам вътре. Входът е преграден със завеса от дълги нанизи пъстри пластмасови мъниста. Момичето протяга ръка – на китката си носи тънка сребърна гривна – и поглежда назад, където децата се опитват да разкъсат тигровата пинята, а после се шмугва през завесата в магазина.
– Харесваш ли моята пинята?
Гласът идва от ъгъла на магазинчето. Той принадлежи на стара жена, баба – не, прапрабаба, толкова е стара, сигурно е на сто години или дори на хиляда, мисли си момичето. Прилича на вещица от приказките, цялата само бръчки, очи и ръце, готови да те сграбчат. В едната си ръка държи чаша и от нея се носи странен аромат, който стига до момичето – нещо замайващо, опияняващо.
Лавиците наоколо са отрупани с бутилки, буркани, гърнета и стъкленици; от тавана висят сушени корени и всичко лъха на изба, навсякъде има запалени свещи, които карат сенките да се усмихват и да танцуват.
От една висока полица гледа череп.
Отначало момичето мисли, че черепът е от захар като другите черепи на карнавала, но вече не е толкова сигурно. А отпред на тезгяха има някакъв черен предмет, дълъг около три стъпки – колкото ковчег за бебе може би.
Прилича на кутия от папиемаше, боядисана в матов, ранен черен цвят, отгоре има емблема, която наподобява кръст, но не съвсем, червена, нарисувана на капака.
Това сигурно е нещо като пинята, мисли си момичето.
Бабата се усмихва и му подава нож. Много стар нож, доста тъп и сякаш издялан от камък. Момичето го гледа любопитно, после пак поглежда старата жена и нейната странна пинята.
– Отвори я – настоява бабата. – Отвори я. Тя е само за теб.
Ароматът на шоколад се усилва. Вече достига нужната топлина – прагът от трийсет и един градуса, който температурата на глазурата не бива да превишава. Парата се сгъстява, видението се разсейва, бързо свалям шоколада от печката и се мъча да си припомня какво видях...
Отвори я.
Мирише на старост. Но нещо отвътре я зове – нещо като глас, мамещ, обещаващ...
Само за теб.
Какво точно?
Първи удар. Пинятата отеква глухо като крипта, като празно буре, като нещо много по-голямо от малката кутия.
Втори удар. Тя се пропуква – разцепва се по цялата си дължина. Момичето се усмихва – вижда станиола, дрънкулките и шоколадовите бонбони вътре...
Почти успява. Още един удар...
Изведнъж се появява майката на детето – дръпва завесата от мъниста, поглежда вътре и очите ѝ се разширяват. Вика някого по име. Гласът ѝ е уплашен. Момичето не вдига очи, погълнато от черната пинята, на която трябва само още един удар, за да разкрие тайните си...
Майката отново го вика. Твърде късно. Детето е изцяло погълнато от задачата си. Бабата се навежда нетърпеливо напред, струва ѝ се, че вече усеща вкуса, плътен като кръв и шоколад.