Каменният нож се стоварва с глух удар. Пукнатината се разширява...
Право в целта, мисли си момичето.
Вече и последната пара се е разсеяла. Шоколадът ще се втвърди както трябва, с хубава лъскавина, и ще се чупи с приятно хрупане. Вече знам къде съм го виждала – малкото момиче с нож в ръката...
Мисля, че цял живот съм я познавала. Години наред аз и майка ми бягахме от нея, бягахме като цигани от град на град. Срещали сме я в приказките – тя е злата вещица от захарната къщичка, тя е Свирачът от Хамелн, тя е Снежната царица. Известно време я познавахме като Черния призрак – но Достопочтените имат толкова много превъплъщения, а любезността им е като горски пожар, свири мелодията, вещае промени, извежда ни от Хамелн и кара всичките ни беди да тичат и да се препъват по дирята на онези съблазнителни червени обувки...
И ето че сега виждам лицето ѝ. Истинското ѝ лице, цял живот крито зад маски, променливи като луната, и гладно, гладно – тя престъпва прага с токчета като щикове и ме гледа с лъчезарна усмивка...
КОГАТО ВЛЯЗОХ, ТЯ МЕ ЧАКАШЕ. НЕ МОЖЕ ДА СЕ КАЖЕ, че бях особено изненадана. Вече няколко дни очаквах реакцията ѝ и, честно казано, мисля, че позакъсня.
Най-после дойде моментът да оправим нещата. Твърде дълго се правих на мило котенце. Време беше да разкрия неопитомената си същност, да се изправя срещу врага на негова територия.
Заварих я в кухнята, загърната в шал, с чаша отдавна изстинал шоколад. Минаваше полунощ, навън продължаваше да вали, а вътре миришеше на изгоряло
– Здравей, Виан.
– Здравей, Зози.
Тя ме погледна.
Още един удар право в целта.
Ако има нещо, за което съжалявам по отношение на съдбите, които съм си присвоила, то е че почти всичко съм вършила тайно и че противниците ми изобщо не са имали възможност да осъзнаят и оценят поезията на своя провал.
Майка ми – която не беше от най-умните – може би е била на крачка от истината, макар че според мен едва ли е повярвала. Въпреки интереса си към окултното тя не беше кой знае колко находчива, предпочиташе да се занимава с разни безсмислени ритуали, вместо да се захване с нещо по-съществено, Дори Франсоаз Лавери, която при цялата си ерудираност може би накрая се е досетила какво става, така и не успя да проумее изяществото на измамата ми; да разбере как си присвоих и пренаредих целия ѝ живот...
Тя винаги е била малко лабилна. Също като майка ми, тип мишка – естествена плячка за такива като мен. Беше преподавател по класическа история, живееше в апартамент до Сорбоната, захласна се по мен (както става с повечето хора) в деня, в който се запознахме не съвсем случайно, на една лекция в Католическия институт.
Франсоаз беше на трийсет и две, възпълна, склонна към депресия, без приятели в Париж, освен това наскоро се бе разделила с приятеля си и си търсеше съквартирантка.
Звучеше идеално – получих ролята. Под името Мерседес Демойн влязох в ролята на нейна покровителка и довереничка. Споделях увлечението ѝ по Силвия Плат. Подкрепях я в мнението, че мъжете са големи глупаци, проявявах интерес към безкрайно скучната ѝ дипломна работа за ролята на жените в предхристиянския мистицизъм. В това ме бива най-много – и постепенно научих тайните ѝ, започнах да подхранвам склонността ѝ към меланхолия, после, когато настъпи моментът, откраднах живота ѝ.
Естествено, не беше кой знае какво предизвикателство. Има половин милион такива като нея – с млечнобели лица и миши коси, с педантичен почерк и лош вкус към облеклото, свикнали да крият разочарованията си под маската на академични интереси и здрав разум. Може да се каже, че дори ѝ направих услуга; и когато бе готова, ѝ сипах една доза от нещо, което нямаше да ѝ причини болка, и всичко приключи.
После остана да се уредят някои подробности – прощално писмо, опознаване на трупа, кремация и неща от този род, – преди да се отърва от Мерседес, да събера каквото бе останало от Франсоаз – банкови сметки, паспорт, удостоверение за раждане – и да я заведа на околосветското пътешествие, за което винаги бе мечтала, но така и не бе осъществила, докато у дома хората сигурно са се питали как така някой може да изчезне, без да остави нищо след себе си – нито семейство, нито документи, нито дори гроб.
Малко по-късно Франсоаз щеше да се появи като учителка по английски в лицея "Русо". Дотогава, разбира се, никой вече не си я спомняше, беше затрупана под тонове бумаги. Истината обаче е, че повечето хора не ги беше грижа. Животът тече толкова интензивно, че не е трудно да забравиш мъртвите.