Боже, беше толкова отдавна, че почти съм го забравила. Какво има в едно име? Носиш го като дреха. Обръщаш го, изгаряш го, захвърляш го и си открадваш друго. Името няма значение. Важен е дългът. И аз искам да ми се издължиш. Тук и сега.
Има само една малка пречка. Казва се Франсоаз Лавери. Явно някъде съм допуснала грешка в изчисленията; пропуснала съм нещо в цялостното заличаване, защото този призрак продължава да ме преследва. Всяка седмица е по вестниците – не на първа страница, за щастие, но все пак бих могла да мина и без толкова реклама, а тази седмица за пръв път в статията се говори за фалшификации, наред с откровена измама. Има и нейни снимки, разлепени по билбордове и стълбове из целия град. Аз, естествено, вече ни най-малко не приличам на нея. Но ако сверят материалите от камерите на банки и други институции, биха могли да стигнат неудобно близо до мен и тогава ще бъде достатъчна някоя съвсем незначителна подробност, и всичките ми планове ще рухнат.
Трябва да се махна – при това съвсем скоро – и (и тук се появяваш ти, Виан) най-добрият начин да го направя е като напусна завинаги Париж.
И точно в това е проблемът. Разбираш ли, Виан, тук ми харесва. Не съм и предполагала, че може да ми бъде толкова забавно – и да печеля толкова добре – в една нищо и никаква сладкарничка. Харесва ми в какво се превърна това място, виждам възможностите пред него, за които ти винаги си била сляпа.
За теб това беше скривалище. За мен е окото на бурята. От тук ние можем да се превърнем в Хуракан – наистина можем да предизвикаме хаос, да ковем съдби, да владеем сили – като се замислиш, именно това е основната цел. А наред с това и да печелим пари, разбира се, което в днешния продажен свят винаги е предимство...
Като казвам ние...
Имам предвид себе си, естествено.
– Но защо Анук? – гласът ѝ е дрезгав. – Защо забърка и дъщеря ми в това?
– Защото я харесвам.
– Харесваш я? – Виан се намръщи. – Та ти я използва. Поквари я. Накара я да повярва, че си ѝ приятелка.
– Поне винаги съм била искрена с нея.
– А аз не съм, така ли? Аз съм ѝ майка...
– Човек сам избира семейството си – казах аз усмихната. – По-добре внимавай да не избере мен.
Тя се замисли над думите ми. Изглеждаше спокойна, но виждах как цветовете ѝ бушуват, усещах тъга, умора, объркване и още нещо – знание, което никак не ми харесваше.
– Мога да те изгоня – каза Виан.
– Ами опитай. Или извикай полицията, не, всъщност по-добре се обади на Социалните служби. Убедена съм, че ще ти предложат всякакъв вид помощ. Сигурно още пазят досието ти в Рен... или беше Ле Лавьоз?
Тя ме прекъсна.
– Какво точно искаш?
Казах ѝ каквото трябваше да знае. Времето ми изтича, но тя не е наясно с това. Нито подозира, че горката Франсоаз скоро ще се прероди в някого другиго. Но знае, че сега аз съм врагът; очите ѝ са ясни, студени и предпазливи и се усмихват надменно (макар и леко истерично), след като ѝ съобщавам ултиматума си.
– Казваш, че аз трябва да си отида? – пита тя.
– Мисля, че Монмартър не е достатъчно голям за две вещици – разсъдливо обяснявам аз.
Смехът ѝ издрънчава като счупено стъкло. Отвън гласът на вятъра ехти с призрачна хармония.
– Виж, ако мислиш, че ще си събера нещата и ще хукна да бягам само защото си погодила някой и друг номер зад гърба ми, ще останеш разочарована – каза тя. – И не си първата, която го прави. Имаше един свещеник...
– Знам – прекъснах я аз.
– Тогава?
О, това е добре. Харесва ми, че не се дава. Точно на това се надявах. Не е никакъв проблем да откраднеш нечия самоличност. Правила съм го толкова пъти. Но възможността да се изправя срещу друга вещица на нейна територия, с избрани от нея оръжия, да ѝ открадна живота, да го прибавя към талисманите на гривната си, до черния ковчег и сребърните обувки...
Колко пъти се удава такава възможност?
Давам си три дни, не повече. Три дни, за да спечеля или да загубя. След това – сбогом, приятна вечер и напред към нови и неизследвани земи. Свободен дух и така нататък. Ходя накъдето ме отвее вятърът. Очаква ме необятният свят, пълен с възможности. Убедена съм, че все ще намеря нещо, което да се превърне в предизвикателство за способностите ми.
Засега обаче...
– Чуй ме, Виан. Давам ти три дни. Докато мине празненството. Дотогава си събери багажа, вземи каквото пожелаеш и няма да се опитам да те спра. Останеш ли, не отговарям за последствията.
– Защо, какво ще направиш?
– Ще ти отнема всичко, парче по парче. Живота ти, приятелите ти, децата ти...
Тя застина. Това е нейната слабост, естествено. Децата особено малката Анук, която вече проявява голям талант...