– Никъде няма да ходя.
Добре. Не съм и очаквала друг отговор. Никой не дава доброволно живота си. Дори мишата Франсоаз накрая направи някакъв опит да се съпротивлява, а от теб очаквам доста повече. Разполагаш с три дни. Имаш три дни, за да укротиш Хуракан. Три дни, за да станеш Виан Роше.
Освен ако, разбира се, не те изпреваря.
ДОКАТО МИНЕ ПРАЗНЕНСТВОТО. КАКВО ОЗНАЧАВА ТОВА? При сегашното положение, когато над главите ни е надвиснала такава необичайна заплаха, естествено, че не може да има никакво празненство. Това беше първата ми реакция, когато Зози отиде да си легне и аз останах сама в ледената кухня, за да обмислям плана си за действие.
Интуицията ми подсказва да я изхвърля. Знам, че мога да го направя; но като си помисля как би се отразило това на клиентелата ми, да не говорим за Анук, ми се струва направо невъзможно.
Колкото до тържеството... За мен не остана незабелязан фактът, че през последните няколко седмици това събитие придоби далеч по-голяма значимост, отколкото някой можеше да си представи. За Анук това е празник в наша чест, израз на надежда (а може би продължаваме да споделяме все същата неугасваща илюзия, че Рижия ще се върне и че всичко ще се възроди по чудодеен начин).
А клиентите ни – не, нашите приятели...
Хората толкова ни помагаха през последните няколко дни, донесоха храна, вино, украса за коледната къща, самата елха бе донесена от цветаря, за когото работи малката Алис; мадам Люзерон предложи шампанско; ресторантът на Нико осигури чаши и съдове; прясното месо дължим на Жан-Луи и Попол, за което подозирам, че са платили с ласкави думи и портрет на жената на доставчика, Дори Лоран донесе нещо (вярно, предимно захарни бучки) и е толкова прекрасно да живееш в общност, да те приемат, да се чувстваш част от нещо по-голямо от домашното огнище. Монмартър винаги ми се е струвал толкова студено място, населено с груби и надменни хора, със стари парижки сноби, изпълнени с недоверие към чужденците. Но сега се убедих, че под паважа тупти сърце. Зози ме научи поне на това. Зози, която играе моята роля не по-зле от самата мен.
Майка ми обичаше да разказва една история. Подобно на всичките ѝ истории, и тук става дума за самата нея – факт, който осъзнах твърде късно, когато съмненията, измъчвали ме през дългите месеци, завършили с нейната смърт, станаха прекалено много, за да продължавам да не им обръщам внимание, и аз тръгнах да търся Силвиан Кайу.
Това, което намерих, потвърди казаното от майка ми в последните ѝ дни. Човек сам избира семейството си – и тя бе избрала мен, осемнайсетмесечна и нейна – като колет, доставен на грешен адрес, който майка ми имаше право да поиска.
"Това девойче нямаше да те обича, казваше тя. Беше безотговорно. Допусна да те изгуби."
Но вината я следваше от континент в континент – вина, която постепенно се превърна в страх. Това бе истинската слабост на майка ми – този страх – и тя я гонеше през целия ѝ живот. Страхът, че някой ще ме отведе. Страхът, че един ден ще науча истината. Страхът, че преди толкова години тя е допуснала грешка, че е откраднала живота на една непозната и че в крайна сметка ще трябва да си плати...
Историята продължава така:
Една вдовица имала дъщеря, която обичала повече от всичко на света. Двете живеели в къщичка в гората и макар че били бедни, били по-щастливи от всички хора, живели някога.
Всъщност били толкова щастливи, че Кралицата на сърцата, която живеела наблизо, чула за тях и им завидяла, и решила да открадне сърцето на дъщерята, защото макар че имала хиляда любовници и над сто хиляди роби, ламтяла за още и още, и знаела, че няма да намери покой, докато на земята има и едно сърце, отдадено на другиго.
И така, Кралицата на сърцата се промъкнала безшумно до къщурката на вдовицата и както се криела между дърветата, видяла дъщерята да си играе самичка. А къщурката се намирала на голямо разстояние от най-близкото село и момичето нямало другарчета, с които да се забавлява.
И така, Кралицата, която не била никаква кралица, а зла и могъща вещица, се преобразила в малко черно коте, излязла на пътеката с вирната опашка и заприпкала между дърветата.
Момичето цял ден си играло с котето, което подскачало, гонело въженца, катерело се по дърветата, идвало, когато дъщерята го викала, ядяло от ръката ѝ; изобщо било най-игривото, мило и симпатично котенце, за което едно дете можело да мечтае.
Но при цялото си мъркане и умилкване котенцето не успяло да открадне сърцето на момичето, а щом паднала нощта, дъщерята се прибрала в къщурката, където майка ѝ била сложила вечеря, а Кралицата на сърцата заскимтяла възмутено в нощта и изтръгнала сърцата на десетки дребни нощни същества, но не задоволила глада си и само още по-силно закопняла за сърцето на момичето...