Така че на следващия ден се превърнала в красив младеж, който се притаил и зачакал дъщерята на вдовицата да тръгне да търси котенцето си в гората. Момичето било виждало млад мъж само отдалеч, когато ходели на пазар. А този бил прекрасен във всяко отношение – черна коса, сини очи, изящен като момиче, но въпреки това момче – и дъщерята забравила за котето, и двамата се разхождали, разговаряли, смеели се и тичали в гората като елен и сърна в размножителен период.
Ала след като паднала нощта и той се осмелил да я целуне, сърцето на девойката все така принадлежало на майка ѝ и същата нощ Кралицата тръгнала на лов за сърни и им изтръгнала сърцата, изяла ги сурови и пак не заситила глада си и закопняла за девойчето още по-неистово.
И така, на сутринта на третия ден вещицата не променила облика си, а застанала край къщата да наблюдава. И щом момичето излязло да търси напразно приятеля си от предишния ден, Кралицата на сърцата съсредоточила вниманието си върху майката. Наблюдавала как жената пере дрехи в потока и си казала, че тя е по-сръчна. Гледала как вдовицата разтребва къщата и си помислила, че и в това е по-добра от нея. Щом паднала нощта, кралицата се преобразила в самата майка със същото усмихнато лице и нежни длани и когато момичето се прибрало, у дома го чакали две майки...
Какво да стори майката? Кралицата на сърцата я изучила, изкопирала всяко нейно движение, всеки жест – просто нямало как да ги различиш. Каквото и да правела майката, вещицата била по-добра, по-бърза, по-безупречна...
И майката решила да сложи още един прибор за гостенката.
– Нека аз да сготвя тази вечер – предложила Кралицата. – Знам кое е любимото ти ястие.
– Двете ще сготвим – рекла майката. – И после дъщеря ми ще реши.
– Моята дъщеря – поправила я вещицата. – Мисля, че аз познавам пътя към нейното сърце.
Е, майката била добра готвачка. Никога не се била старала повече в готвенето – нито на Великден, нито на Коледа. Но вещицата разчитала на магия и заклинанията ѝ били много силни. Майката знаела какво обича детето ѝ, но Кралицата знаела какво тепърва ще ѝ хареса и без никакво усилие поднасяла блюдата на масата едно след друго по време на цялата вечеря.
Започнали със зимна супа, сготвена с любов в меден съд с кокал, останал от неделния обяд...
Но вещицата отвърнала с лек бульон, сварен с най-крехки лукчета, подправен с джинджифил и лимонена трева, поднесен с мънички и хрупкави крутони, които сякаш се топели в устата ѝ...
Майката поднесла второто блюдо. Наденички с картофено пюре – едно от любимите на дъщеря ѝ, с гъст лучен сос...
Но вещицата отвърнала с двойка пъдпъдъци, угоявани през целия си живот със зрели смокини, опечени и пълнени с кестени и гъши дроб, поднесени със сос от нар...
Майката вече била на ръба на отчаянието. Преминала към десерта – дебел ябълков пай по рецепта на нейната майка.
Но вещицата поднесла торта на етажи: розова захарна мечта от бадеми, летни плодове и блатове, ефирни като лек повей, всичко това залято със сметана, с аромат на роза и ружа, и поднесено с чаша "Шато д‘Икем"...
Майката казала: "Е, добре, печелиш", и сърцето ѝ се прекършило на две, пукнало се като пуканка в тенджера. А вещицата се усмихнала и посегнала към плячката си...
Но дъщерята не отвърнала на прегръдката ѝ. Вместо това се свлякла на колене на пода.
– Майко, не умирай, знам, че това си ти.
И Кралицата на сърцата изревала от ярост и осъзнала, че дори сега, в победоносния миг, сърцето на момичето не ѝ принадлежи. И изкрещяла толкова силно и толкова гневно, че главата ѝ се пръснала като карнавален балон, и Кралицата на сърцата в неконтролируемия си гняв престанала да бъде кралица на каквото и да било.
Колкото до края на приказката...
Е, той зависеше от настроението на майка ми. В един от вариантите майката оцеляваше и двете с дъщерята оставаха да живеят щастливо в горската къщурка за вечни времена. В не толкова ведри дни майката умираше, а дъщерята оставаше сама със скръбта си. Имаше и трети вариант, според който натрапницата в последен отчаян опит предусещаше, че сърцето на майката ще се пръсне, и самата тя се правеше, че умира, като по този начин подтикваше дъщерята да ѝ се закълне във вечна любов, а истинската майка стоеше отстрани, неспособна да пророни и дума, отхвърлена и безпомощна, докато вещицата се нахвърляше...