Никога не съм разказвала тази приказка на Анук. И сега, точно както някога, тази история ме плаши. В приказките се съдържа истина и макар че никой в реалния живот не е умрял от разбито сърце, Кралицата на сърцата съществува, макар че в действителност не се подвизава под това име.
Но ние сме я виждали – и аз, и Анук. Тя е вятърът, който излиза в края на годината. Тя е звукът от пляскането на една ръка. Тя е буцата в майчината гръд. Тя е отсъстващият поглед в очите на дъщерята. Тя е писъкът на котката. Тя седи в изповедалнята. Тя е скрита в черната пинята. Но най-вече тя е просто Смъртта: самата стара лакомница Миктлансиуатл, Санта Муерте, Онази, която яде сърца, най-ужасната от Достопочтените...
И ето че дойде моментът отново да застана лице в лице с нея. Да избера оръжията – това, с което разполагам, – да се изправя и да се боря за живота, който сме изградили. Но за това трябва да бъда Виан Роше, ако изобщо някога успея да я открия. Онази Виан Роше, която се изправи срещу Черния призрак на Големия фестивал на шоколада. Онази Виан Роше, която знае кое е любимото лакомство на всеки. Продавачката на сладки мечти, на малки изкушения, на вкусотии, дреболии, трикове, малки удоволствия и всекидневна магия...
Само да успея да я открия навреме.
СИГУРНО Е ВАЛЯЛО ПРЕЗ НОЩТА. ЗАСЕГА СЕ Е РАЗСТЛАЛА само тънка пелена, която почти веднага е посивяла по краищата. Но все е нещо. Скоро ще натрупа още. Вече си личи по облаците: те са натежали и потъмнели, надвиснали толкова ниско над хълма Монмартър, че опират в камбанариите. Облаците изглеждат по-леки от въздуха, но всъщност водата само в един от тях може да тежи милиони тонове, казва Жан-Лу; толкова тежи цял многоетажен паркинг с коли, готов днес-утре да се изсипе на мънички бели снежинки.
На хълма цари коледно настроение. На терасата на "При Йожен" седи дебел Дядо Коледа, пие кафе със сметана и се закача с децата. Художниците работят на пълни обороти, малък студентски оркестър свири църковни и коледни песни пред църквата. Тази сутрин си уговорих среща с Жан-Лу, а Розет искаше да види пак сцената с Рождеството, така че я изведох на малка разходка, докато мама работеше, а Зози беше излязла да напазарува.
Не ми казаха какво се е случило предната вечер, но сутринта и двете изглеждаха добре, така че Зози сигурно е изгладила нещата. Мама е с червената си рокля, онази, която винаги ѝ оправя настроението, говори за рецепти и всичко изглежда съвсем наред, жизнерадостно...
Когато най-после се появих с Розет, Жан-Лy ме чакаше на "Плас дю Тертр". С Розет всичко става бавно – яке, ботуши, шапка и ръкавици... Докато пристигнем, стана почти единайсет. Жан-Лу си носи фотоапарата – онзи големия, със специалния обектив – и снима хората наоколо: чуждестранни туристи, деца, които разглеждат сцената с Рождеството, дебелия Дядо Коледа с пурата...
– Хей, това сте вие! – провиква се Жан-Луи, стиснал скицника си с надеждата да привлече някое момиче. Избира ги по чантите, представяте ли си – определя цената изцяло според вида на чантата, – и винаги усеща фалшивите.
– Фалшивата чанта не може да привлече погледа ми – казва той, – но покажи ми един добър "Луи Вуитон" и гледай какво става.
Жан-Лу много се смя, като му го казах. И Розет се засмя, но едва ли разбра защо. Тя харесва Жан-Лу и фотоапарата му. "Снимка", казва ми със знаци тя. Разбира се, има предвид дигиталния му фотоапарат: обича да я снимат и после да се гледа в прозорчето.
Жан-Лу предложи да отидем на гробището, за да видим какво е останало от снощния сняг, така че се спуснахме с въжената линия и се отправихме по "Рю Коленкур".
– Виждаш ли котките, Розет? – попитах я аз, докато надзъртахме от железния мост към гробището. Някой сигурно ги храни: има няколко десетки, насядали са край входа, там, където по-ниската част на гробището стига до голяма кръгла леха с дълги прави алеи от гробове, разперени като лъчи.
Спускаме се по стълбите до "Авеню Рашел". Тук, долу, е тъмно, над нас е мостът, притиснат от натежалите облаци. Жан-Лy предположи, че тук ще има повече сняг, и се оказа прав – гробовете са нахлупили по една бяла шапка, макар че е влажно и осеяно с локви, и си личи, че бялата покривка няма да се задържи. Но Розет обича снега, не се уморява да взема по малко в шепа и да се смее беззвучно, като го гледа как се топи.
Тогава го видях – чакаше ни. Всъщност не се изненадах много. Седеше кротко до гроба на Далида – изваяна фигура, цялата в сиво, само бледата струйка на дъха му издаваше, че изобщо е жив.
– Рижко! – извиках аз.
Той се засмя насреща ми.