– Какво търсиш тук?
– Е, благодаря за топлото посрещане – той се усмихна на Розет и извади нещо от джоба си. – Честит рожден ден, Розет.
Беше свирка, издялана от парче дърво и лъсната до блясък.
Розет я взе и я пъхна в устата си.
– Не така. Ето така – показа ѝ той, като свирна в отвора. Чу се рязко "пиу-у-у-у", по-силно, отколкото човек би очаквал, и лицето на Розет грейна в щастлива усмивка. – Харесва ѝ – отбеляза Рижия. Погледна Жан-Лу. – Ти сигурно си фотографът.
– Къде се губи толкова време? – попитах аз. – Толкова хора те търсиха.
– Знам. Затова се махнах – той вдигна Розет и я погъделичка. Тя се пресегна да му пипне косата.
– Сериозно – намръщих се аз. – Идва полиция, кой ли не. Разправят, че си фалшифицирал чек. Обясних им, че е грешка, че ти никога не би направил такова нещо...
Дали заради светлината или нещо друго, но не успях да видя как прие думите ми. През декември пускат уличното осветление рано, а снегът, навалял по камъните, прави всичко да изглежда още по-мрачно. Както и да е, просто не видях. Цветовете му тлееха съвсем лекичко и не успях да отгатна дали е изплашен, ядосан или просто изненадан.
– Виан така ли мисли?
– Не знам.
– Вярата ѝ в мен е умопомрачителна, нали? – той поклати печално глава, но забелязах, че се усмихва. – Както и да е, чувам, че сватбата е отменена. Не мога да кажа, че тази новина ми разби сърцето.
– Ти сигурно си станал шпионин – отбелязах аз. – Как разбра толкова бързо?
– Хората говорят. Аз слушам – той сви рамене.
– Е, къде си отседнал?
Не в пансиона, това вече ми е ясно. Но ми се струва, че изглежда по-зле от предния път, когато се видяхме: блед и брадясал и много уморен. А сега пак го откривам тук...
Някои хора спят на гробищата. Пазачите си затварят очите, стига да не рушат паметниците, но понякога човек може да намери купчина одеяла или стар чайник, или метална кофа с гориво за огъня през нощта, или комплект канчета, скрити в някоя гробница, която вече никой не посещава, а понякога нощем, казва Жан-Лу, човек може да преброи поне пет-шест светлинки на различни места зад стените на гробището...
– Спиш тук, нали? – попитах го аз.
– Спя на лодката.
Но ме лъже, познавам веднага. Пък и не вярвам, че има лодка. Ако имаше, нямаше да е тук и нямаше да отседне на "Рю дьо Клиши". Но Рижия не иска да ми отговори, продължава да се закача с Розет, гъделичка я, разсмива я, Розет издава пронизителни звуци с новата си свирка и се кикоти по своя безшумен начин, зяпнала с уста като жабка.
– Е, какво ще правиш сега? – продължавам с въпросите аз.
– Ами, като за начало, на Бъдни вечер съм канен на едно тържество. Или забрави? – той прави физиономия на Розет, която се смее и крие личице в шепите си.
Бях започнала да мисля, че Рижия не приема нищо на сериозно.
– Значи ще дойдеш? Мислиш ли, че е безопасно?
– Нали ти обещах, а? Пък и имам изненада за теб.
– Подарък ли?
Той се усмихва.
– Почакай и ще видиш.
Изгарях от желание да кажа на мама, че съм видяла Рижия. Но след миналата вечер знаех, че трябва да внимавам. Някои неща не смея да споделям с нея, за да не я разстроя, а и може да не ги разбере.
Със Зози, естествено, е различно. С нея си говорим за какво ли не. В нейната стая обувам червените обувки, сядаме на леглото ѝ, завиваме крака с рошавото ѝ одеяло и тя ми разказва за Кецалкоатл, за Исус и Озирис, за Митра и Седем Папагал – приказки като онези, които ми е разказвала мама, но за които вече няма време. Сигурно мисли, че съм прекалено голяма за приказки. Все ми повтаря, че е време да порасна.
Според Зози не е хубаво да порастваш. Тя не иска да се установи на едно място. Има толкова места, които не е видяла. И никой не може да я накара да спре.
– Дори аз? – попитах я аз снощи.
Тя се усмихна, но на мен ми се видя тъжна.
– Дори ти, малка Нану.
– Но няма да си тръгнеш.
– Зависи – тя сви рамене.
– От какво зависи?
– Ами на първо време от майка ти.
– Как така?
– Не исках да ти казвам – въздъхна Зози. – Но с майка ти си поговорихме. И решихме – така де, тя реши, – че може би е време да си вървя.
– Да си вървиш ли?
– Вятърът се променя, Нану – това толкова ми напомни за думите на мама, че направо се върнах в Ле Лавьоз, при онзи вятър, при Достопочтените. Но този път не си спомнях. Мислех си за Ехекатл, за Променливия вятър, представях си какво ще стане, ако Зози ни напусне: изоставена стая, прашен под, всичко отново в руслото на нормалното, най-обикновена сладкарничка, в която няма нищо особено...
– Не можеш да си тръгнеш – възразих аз. – Имаме нужда от теб.