– Имахте нужда от мен – тя поклати глава. – Но я погледни сега – нещата потръгнаха, имате много приятели. Вече не съм ви нужна. Аз трябва да продължа напред. Да яхна вятъра и да видя накъде ще ме отнесе.
Хрумна ми ужасна мисъл.
– Заради мен е, нали? Заради заниманията ни – уроците, дървените кукли, всичко. Страх я е, че ако останеш, може да се случи ново нещастие...
Зози сви рамене.
– Няма да те лъжа. Не вярвах, че ще завижда толкова.
Да завижда? Мама?
– Ами да – продължи Зози. – Ако си спомняш, преди тя беше като нас. Беше свободна да ходи където пожелае. Но сега има други отговорности. Вече не може да прави каквото иска. И когато те погледне, Нану... е, може би се сеща за всичко, което е изгубила.
– Не е честно!
Зози се усмихна.
– Кой е казал, че е честно? Говорим за контрол. Ти растеш. Развиваш умения. Започваш да излизаш извън контрола на майка си. И тя се притеснява. Страхува се. Мисли, че те отнемам от нея, че ти давам неща, които тя самата не може да ти даде. И поради тази причина трябва да си тръгна, Нану. Преди да се е случило нещо, за което и двете да съжаляваме.
– Ами тържеството?
– Ако искаш, ще остана дотогава – тя ме прегрърна и ме притисна силно към себе си. – Чуй ме, Нану, знам, че ти е тежко. Но искам да имаш това, което аз никога не съм имала. Семейство. Собствено местенце. И ако вятърът иска жертва, нека това бъда аз. Аз нямам какво да губя. А и – тя въздъхна едва чуто. – Не искам да се установявам на едно място. Не искам да прекарам живота си в чудене какво има оттатък близкия хълм. Така или иначе някой ден щях да си замина – сега моментът е не по-малко подходящ от всеки друг.
Тя зави краката ни с одеялото. Стиснах очи, не исках да плача, но усетих буца в гърлото си, все едно преглъщах цял картоф.
– Но аз те обичам, Зози...
Не можех да видя лицето ѝ (очите ми бяха затворени), но я чух как въздъхна продължително и дълбоко – сякаш въздухът в гърдите ѝ беше запечатан и сега рязко излезе навън.
– И аз те обичам, Нану.
Останахме дълго така, завити с одеялото. Навън пак задуха и аз се зарадвах, че на хълма нямаше дървета, защото както ми беше мъчно, можех да ги накарам да изпопадат едно след друго, ако това би принудило Зози да остане и вятърът да вземе някого другиго.
КАКВО ПРЕДСТАВЛЕНИЕ. НАЛИ ВИ КАЗАХ. В НЯКОЙ ДРУГ живот сигурно щях да направя кариера в киното. Анук със сигурност повярва – зрънцата на съмнението бяха посети, – което само ще ми бъде от полза на Бъдни вечер.
Не мисля, че ще спомене пред Виан за разговора ни. Малката ми Нану е потайна, не е склонна току-така да споделя. А майка ѝ вече я разочарова, излъга я няколко пъти и на всичко отгоре иска да изгони приятелката ѝ...
Но и нея я бива да играе, когато се наложи. Днес изглежда затворена в себе си, но Виан едва ли е забелязала. Тя е твърде заета с организирането на утрешното тържество, за да обръща внимание на внезапния спад на ентусиазъм у дъщеря си или да се пита къде ходи по цял ден, докато майка ѝ пече сладкиши и приготвя ароматно вино.
Аз, естествено, също имам своите планове. Но те не са толкова пряко свързани с готвенето. Магията на Виан в сегашния ѝ вид е прекалено домашна за моя вкус. Не си мисли, че не разбирам какво вършиш, Виан. Навсякъде гъмжи от дребни изкушения, ароматни розови сладки, чудни лакомства и бонбони. И самата Виан с червената си рокля, с червено копринено цвете в косата...
Кого си мислиш, че заблуждаваш, Виан? Защо изобщо си правиш труда, когато аз съм толкова по-добра?
Бях навън почти през целия ден. Да се срещна с хора, да свърша нещо. Днес се отърсих от всичките си настоящи самоличности, включително Мерседес Демойн, Ема Уиндзор и дори Ноел Марселен. Трябва да призная, че ме заболя. Но многото багаж само забавя – а и за какво са ми?
После дойде време за няколко светски срещи. Госпожата от "Льо Стендал" любезно прие поканата, Тиери льо Тресе наблюдава сладкарницата от засада с напразната надежда да зърне Рижия, а Рижия смени квартирата си край гробището със самото гробище, където за покрив му служи неголяма гробница.
Мисля, че е доста удобно. Тези гробници са строени във времена, когато заможните мъртъвци са били погребвани в лукс, недостъпен за бедните приживе. И с помощта на редовни дози дезинформация, съчувствие, клюки, ласкателства – без да споменавам парите на ръка и специалните ми почерпки – аз си осигурих ако не доверие и привързаност, то поне присъствието му на Бъдни вечер.
Открих го в дъното на гробището, до стената, която разделя парка от "Рю Жан льо Метр". Това е най-отдалечената точка от входа, тук изпочупените и изоставените паметници се въргалят сред тор и боклукчийски кофи и просяците се събират край огньове, запалени в метални кофи.