Днес бяха шестима души, облечени в огромни палта, обути в смачкани и напукани като дланите им ботуши. Повечето бяха стари – младите все припечелват по нещо на "Пигал", където възрастта има значение, – единият кашляше лошо, давеше се кажи-речи през минута.
Изгледаха ме вяло, докато вървях между изоставените гробове към малката групичка. Рижия ме посрещна без ентусиазъм, както обикновено.
– Пак ли ти?
– Хубаво е, че се радваш да ме видиш – аз му подадох пакет храна – кафе, захар, сирене, няколко наденици от близката месарница, както и палачинки от елда, в които да ги завива.
– Този път не храни котките.
– Благодаря – той благоволи да се усмихне. – Как е Виан?
– Добре е. Липсваш ѝ – никога не е излишно да поласкаеш някого.
– А господин Голяма работа?
– Отбива се.
Успях да убедя Рижия, че Тиери е извикал полицията само за да спечели Виан обратно на своя страна. Не му обясних в подробности какво е обвинението. Но го накарах да повярва, че вече е свалено поради липса на доказателства. Единствената опасност засега е Тиери, достатъчно ядосан, да изгони Виан от дома и сладкарницата, ако тя веднага се върне при Рижия, така че се налага той да изчака търпеливо, докато нещата се поуталожат, и да ми се довери, че ще успея да вразумя Тиери.
Междувременно се правя, че вярвам за лодката, закотвена, както твърди, на кея "Арсенал". Съществуването ѝ (макар и въображаемо) го прави мъж с имущество, с достойнство, който не получава благодеяния под формата на храна и дребни пари и който, напротив, ни прави услуга, като стои тук и бди над Виан.
– Днес ходи ли да нагледаш лодката?
– Може да намина по-късно – казва той.
Правя се, че вярвам и на това. Че всеки ден ходи до "Арсенал" при лодката си. Естествено, наясно съм, че няма такова нещо. Просто ми е приятно да го гледам как се измъчва.
– Ако Тиери не се вразуми – казвам аз, – е добре да знаем, че поне ти можеш да прибереш Виан и децата на лодката за известно време. Поне докато си намерят ново жилище, а по това време на годината никак не е лесно...
Той ме гледа дръзко.
– Не искам това.
От връщам му с най-миловидното си изражение.
– Разбира се, просто е добре да има алтернатива, нищо повече. Кажи ми какво ще правиш утре? Имаш ли нужда да си изпереш дрехите?
Той пак клати глава и аз се чудя как се е оправял досега. На ъгъла има обществена пералня, на "Рю Ганерон" има обществена баня. Сигурно ходи там, мисля си. Сигурни ме смята за идиотка.
Но все пак аз имам нужда от него – още мъничко. Да мине утре и вече ще ми е все едно. После може да върви но дяволите, ако иска.
– Защо го правиш, Зози? – питал ме е и преди, при това с подозрение, което усещам все по-ясно при всеки нов опит да го съблазня. Има такива хора, неподатливи на магията ми. Но това ме гложди. Длъжен ми е, а ми благодари с половин уста...
– Знаеш защо го правя – позволявам на гласа си да придобие известна суровост. – Заради Виан и децата. За Розет, която заслужава да има баща. За Виан, която така и не успя да те прежали. И, признавам, за себе си, защото ако Виан замине, заминавам и аз, а толкова се привързах към сладкарницата – не искам да я напускам.
Това го убеди. Знаех си. Подозрителен тип като Рижия по вярва, че някой прави нещо от алтруизъм. Е, нормално е – Рижия прави всичко заради себе си, тук е само защото вижда печалба за себе си, иска дял от рентабилния бизнес на Виан може би, след като знае, че Розет е негово дете...
Когато се върнах в сладкарницата, беше три и вече започваше да се стъмва. Виан обслужваше клиент, изгледа ме остро, като влязох, макар че поздравът ѝ бе любезен.
Знам какво си мисли. Да демонстрира враждебност в този момент би означавало да вреди на самата себе си. Вече се пита дали бонбоните ми онази вечер не са имали за цел да я подмамят към зле замислено нападение, да покаже цветовете си твърде скоро и така да изгуби почва под краката си.
Битката започва утре, мисли си тя. Сандвичи и лакомства, достатъчно вкусни, за да изкушат и светец. Това ще бъдат нейните оръжия – колко наивно от нейна страна да се надява да ѝ отвърна със същото. Домашната магия е такава досада – всяко хлапе ще ви го каже – и ще се убедите, че децата предпочитат разбойниците пред героите, злите вещици и гладните вълци пред ваниловите принцове и принцеси.
Обзалагам се, че Анук не е изключение. И все пак трябва да изчакаме и да видим. Давай, Виан. Залавяй се с тенджерите. Виж какво може да ти даде домашната магия, докато аз прилагам собствената си рецепта. Според поговорката пътят към сърцето минава през стомаха.