Аз лично предпочитам по-директен подход.
Част осма
Коледа
НАЙ-ПОСЛЕ ЗАВАЛЯ СНЯГ. ВАЛИ ЦЯЛ ДЕН. ОТ ЗИМНОТО небе се сипят огромни парцали, сякаш излезли от приликите. Снегът преобразява всичко, казва Зози, и магията пече започва да действа: променят се магазини и къщи, снегът засипва автоматите за паркиране и ги превръща в меки бели стражи, сивкави на фона на искрящото небе, и малко по малко Париж изчезва: всяка прашинка от сажди, всяка изхвърлена бутилка, шумолящо пликче, кучешко изпражнение и хартийка са облагородени и обновени под снега.
Разбира се, това не се случва в действителност. Но поне се създава илюзия, че тази вечер нещата наистина ще са по-различни, че всичко ще си дойде на мястото, а няма да е просто захаросано като евтина торта.
Днес се отваря последната врата на коледната къща. Зад нея се открива сцената на Рождеството: майка, баща и бебе в люлка – е, вече не е точно бебе, седи усмихнато, а до него има жълто магаре. На Розет ѝ харесва – и на мен, – но не може да не ми стане малко мъчно за дървената ми кукла, застанала отвън в стаята, където ще бъде тържеството, докато тримата празнуват сами.
Глупаво е, знам. Не би трябвало да ми е тъжно. Човек сам избира семейството си, казва мама, няма никакво значение, че Рижия не ми е истински баща, нито че Розет ми е доведена сестра, а може и изобщо да не ми е никаква сестра...
Днес приготвих костюма си за карнавала. Ще бъда Червената шапчица, защото единственото, което ще ми трябва, е червено наметало – с качулка, естествено. Зози ми помогна да я направя с парче плат от магазина на Червения кръст и старата шевна машина на мадам Пусен. Получи се много добре, ще нося и кошничка с червени панделки, а Розет ще е облечена като маймунка с кафявия си анцуг, на който ще има пришита опашка.
– Ти като каква ще се маскираш, Зози? – питам я за стотен път.
Тя се усмихна.
– Имай търпение и ще видиш, иначе ще развалиш изненадата.
ЗАТИШИЕ ПРЕД БУРЯ. ТОЧНО ТАКОВА ЧУВСТВО ИМАМ: Розет е горе, спи следобеден сън, снегът навън поглъща всичко в ненаситната си паст. Снегът пада неумолимо, попива звуците, убива ароматите, краде светлината направо от небето.
Превзема и хълма. Естествено, няма движение, което да попречи на нашествието на снежинките. Минават хора, по шапките и шаловете им полепват късове от снежната пелена, камбаните на "Сен Пиер дьо Монмартър" се чуват приглушено и отдалеч, сякаш задушавани от зла прокоба.
Днес цял ден почти не видях Зози. Унесена в приготовления за тазвечерното празненство, покрай кухнята, костюмите и костюмираните клиенти не ми остана почти никакво време да обърна внимание на съперничката си, която се спотайва в стаята си. Кога ли ще предприеме нещо?
Гласът на майка ми, разказвачът, твърди, че всичко ще се реши тази вечер, на трапезата, като в приказката за дъщерята на вдовицата, но ме дразни това, че досега не съм я видяла да прави каквито и да било приготовления: дори един кекс не опече. Нима съм я разбрала погрешно? Да не би Зози да блъфира, за да ме принуди да разкрия картите си, с което да повлияе на позициите ми? Възможно ли е да няма намерение да си мръдне пръста и всичките Достопочтени да изсипят гнева си върху моята глава?
От петък вечер не сме влизали в открит двубой – но аз забелязвам подигравателните погледи и лукавите намигвания към мен, невидими за всички останали. Все така жизнерадостна, все така красива, наперена в екстравагантните си обувки, Зози вече ми прилича на пародия на самата себе си: твърде прозорлива под крещящата външност, някак уморена от играта, като застаряваща проститутка в дрехи на милосърдна сестра. Може би това нейно задоволство ме дразни най-много – как играе за един-единствен зрител, настанил се на балкона. Естествено, тя не губи нищо. А аз играя на живот и смърт.
За последен път нареждам картите.
Глупакът, Влюбените, Магът, Колелото на Съдбата.
Обесеният, Кулата...
Кулата се срива. От купола ѝ се посипват камъни, тя се олюлява в мрака. От парапета политат миниатюрни фигурки, размахвайки ръце, и потъват в бездната. Едната е с червена рокля – дали не е наметало с качулка?