Не гледам последната карта. Виждала съм я прекалено много пъти. Майка ми, вечната оптимистка, я тълкува по много начини – ала за мен тази карта означава едно-единствено нещо.
Смъртта ми се смее от рисунката, ревнива, безстрастна, с угаснал поглед, гладна – Смъртта е ненаситна, Смъртта е неумолима, Смъртта е дългът ни към боговете. Навън снегът е покрил всичко и макар че светлината вече гасне, земята сияе необяснимо, все едно улицата и небето са си разменили местата. Това е далечен отглас от красивия снежец, сякаш изваден от книжка с картинки, който е навалял край коледната къща, но Анук го обожава и все си намира повод да излезе на улицата. И сега е навън; от прозореца виждам яркия ѝ силует, който се откроява на белия фон. От тук изглежда съвсем дребничка: момиченце, изгубено в гората. Това, разбира се, е абсурдно; тук няма гори – една от причините да избера това място. Но под снега всичко изглежда различно и магията започва да действа. И зимните вълци се промъкват по алеите и улиците на хълма Монмартър...
ДНЕС СЛЕДОБЕД СЕ ОТБИ ЖАН-ЛУ. СУТРИНТА СЕ ОБАДИ да каже, че ще донесе някои снимки, които направи онзи ден. Сам ги проявява – поне черно-белите, – у дома си пази стотици копия, надписани и подредени в папки, говори развълнувано, задъхано, все едно има нещо специално, което държи да ми покаже.
Казах си, че може да е минал през гробището и най-после да е успял да снима светещите призраци, за които постоянно говори.
Но той не ми донесе снимки от гробището, нито от хълма, нито от коледната къща, нито от украсата, нито на пушещия лула Дядо Коледа. Всички снимки бяха на Зози – направени с дигиталния му фотоапарат в сладкарницата, плюс още няколко черно-бели, някои бяха заснети пред магазина, имаше я и Зози, как прекосява площада и върви към въжената линия, как стои на опашка пред пекарната на "Рю де Троа Фрер".
– Какво е това? – попитах го аз. – Нали знаеш, че тя не обича...
– Погледни ги, Ани – прекъсна ме той.
Не исках да ги гледам. Единствената ни караница беше точно заради тези негови глупави снимки. Нямах желание да се повтори. Но защо ли изобщо ги беше направил? Все трябва да има някаква причина, казах си...
– Моля те – настоя Жан-Лy. – Просто ги погледни. След това ако все още смяташ, че в тях няма нищо особено, аз ти обещавам да ги изхвърля.
Докато ги разглеждах – бяха трийсетина, – се чувствах доста неловко. Мисълта, че Жан-Лу е шпионирал Зози – че я е дебнел, – беше достатъчно потискаща, но на тези снимки имаше и още нещо: нещо, от което се почувствах още по-зле.
Съвсем ясно се виждаше, че всичките са на Зози. Виждаше се полата ѝ, окичена със звънчета, виолетовите ботуши с платформи. Косата беше нейната и бижутата, и плетената чанта, в която носеше покупките си.
Но лицето ѝ...
– Направил си нещо със снимките – казах аз и ги побутнах към него.
– Честна дума, Ани, не съм. Всичко друго на филма е добре. Само тя не е. Има ѝ нещо. Как иначе си го обясняваш?
Не знаех как точно да си го обясня. Някои хора излизат добре на снимка. Наричат ги фотогенични, а Зози определено не беше такава. Други хора пък умеят да позират – не знам дали има дума за това, – но Зози не беше и от тях. Всичките снимки до една бяха ужасни, устата ѝ беше странно разкривена, а погледът в очите ѝ... и някакво размазано петно около главата ѝ като смътен ореол...
– Е, може да не е фотогенична, и какво от това? Не всички са.
– Не е само това – отвърна Жан-Лу. – Погледни тук – той извади сгъната страница от вестник, изрезка от парижки ежедневник – виждаше се размазана снимка на жена. Според надписа отдолу жената се казваше Франсоаз Лавери. Но снимката беше досущ като тези на Зози – малки очички и разкривена уста и дори онова странно размазано...
– И какво доказва това? – попитах аз. Беше най-обикновена снимка, леко безформена и зърнеста, каквито са повечето снимки по вестниците. Жена, чиято възраст не можеше да се определи, косата ѝ подстригана най-обикновено, очила под провисналия бретон. Въобще не приличаше на Зози. Само онова петно и формата на устата...
– Може да е всеки – аз свих рамене.
– Тя е – увери ме Жан-Лу. – Знам, че е невъзможно, но е тя.
Е, това е абсурдно. Пък и написаното в статията не се връзваше. Ставаше дума за учителка от Париж, изчезнала по някое време миналата година. Зози никога не е била учителка, нали? Или той се опитваше да ме убеди, че става въпрос за призрак?
Самият Жан-Лу не беше сигурен.
– Нали си чела за тези неща – каза той, докато внимателно прибираше статията в плик. – Мисля, че им викат таласъми.