– Както и да е.
– Смей се, ако искаш, но нещо не е наред. Усещам го, когато тя е наблизо. Тази вечер ще си взема фотоапарата. Искам да я снимам отблизо, да събера доказателства...
– Ти с твоите духове – започнах да се отегчавам. Той е само с една година по-голям от мен, за какъв се мисли? Ако знаеше и половината от онова, което аз знам – за Ехекатл и Едно Ягуар или Хуракан, – сигурно щеше да получи удар или нещо такова. Ако пък научеше за Чехълчо или как двамата с Розет призовахме Променливия вятър, или за случилото се в Ле Лавьоз, сигурно щеше да се побърка.
И аз направих нещо, което сигурно не трябваше да правя. Но не исках да се караме пак, а знаех, че точно дотам ще се стигне, ако продължаваме да говорим. Така че тайничко с пръсти направих знака на Едно Маймуна, пакостника. После зад гърба си му го изпратих.
Жан-Лу се намръщи и се хвана за главата.
– Какво има? – попитах аз.
– Не знам. Изведнъж нещо... ми причерня. Та за какво говоре-хме ?
Е, харесвам го. Наистина. Не искам да му се случи нищо лошо. Но той е от хората, които Зози нарича обикновени, за разлика от хората като нас. Обикновените хора се съобразяват с правила. Хората като нас създават нови. Има толкова неща, които не бих казала на Жан-Лу, неща, които не може да разбере. На Зози мога да кажа всичко. Тя ме познава по-добре от всеки друг.
И така, щом Жан-Лу си отиде, изгорих статията и снимките – той забрави да ги вземе със себе си – в камината в стаята ми, гледах как парцалите пепел побеляват и се посипват като сняг по решетката. Ето. Няма ги вече. Сега се чувствам по-добре. Не че някога съм подозирала Зози, но от онази физиономия се почувствах зле – от разкривената уста, от злобните очички. Не може досега да не съм я забелязала, нали? В магазина, на улицата или, да речем, в автобуса? И онова име – Франсоаз Лавери. Дали не съм го чувала някъде? Често срещано име, естествено. Но защо ми напомня за...
Мишка?
ТОВА МОМЧЕ НИКОГА НЕ СЪМ ГО ХАРЕСВАЛА. ПОЛЕЗНО средство – това е той, – откъсва я от влиянието на майка ѝ и я прави по-податлива на моето. Но вече прекрачи границата – направи опит да подрони авторитета ми – и се опасявам, че ще се наложи да си върви.
Видях го в цветовете му на излизане от сладкарницата. Беше горе с Анук – слушаха музика, играеха или каквото там правят напоследък, – поздрави учтиво, докато си вземаше якето от закачалката зад вратата.
Някои хора са по-лесни за разгадаване от други; и Жан-Лу Рембо, при цялата си хитрост и коварство, е едва на дванайсет години. В усмивката му има нещо твърде прямо, нещо, което съм виждала неведнъж, докато бях Франсоаз и работех като учителка. Това е усмивката на момче, което знае прекалено много и си мисли, че ще му се размине. А какво ли има в онази картонена папка, която остави в стаята на Анук?
Възможно ли е да са... снимки?
– Ще дойдеш ли на празненството довечера?
Той кимна.
– Разбира се. Сладкарницата изглежда страхотно.
Виан определено е свършила доста работа днес. От тавана висят сребърни звезди и клонки, отрупани със свещи, готови да бъдат запалени. Тук няма маса за хранене, затова тя е събрала масичките, за да оформи една дълга трапеза, застлана с три покривки – зелена, бяла и червена. На вратата е окачен венец от имел, ухае на кедър и прясно отсечен бор, сякаш сме в гора.
Навсякъде из помещението са разположени стъклени чинии с традиционните тринайсет коледни десерта, като пиратско съкровище, сияйно и искрящо от топази и злато. Черна нуга за дявола, бяла нуга за ангелите, мандарини, грозде, смокини, бадеми, мед, фурми, ябълки, круши, сладко от дюли, "просячета", обсипани със стафиди и портокалови корички, коледна пита, изпечена със зехтин и нарязана като колело на дванайсет части...
И, разбира се, сладкишите...
Коледният козунак, който изстива в кухнята, сладките с нуга и кокос, шоколадовите трюфели, наредени на тезгяха под ароматен сняг от какао.
– Опитай – аз му подавам един трюфел. – Ще видиш, че ще ти хареса.
Той взема замечтано трюфела. Има остър и глинест аромат, като гъби, брани по пълнолуние. Всъщност вътре може наистина да има малко гъби – специалитетите ми са пълни с тайнствени съставки, – но този път какаовата пудра е артистично подправена, за да укроти досадни хлапета, а и знакът на Хуракан, изрисуван с какао на тезгяха, е предостатъчен, за да постигна целта си.