– Ще се видим на празненството – казва момчето.
Всъщност едва ли. Мъничката ми Нану ще тъгува за теб, разбира се; но не задълго. Съвсем скоро Хуракан ще се спусне над "Льо Роше дьо Монмартър" и когато това стане...
Е, кой знае? И дали ако някой разбере, няма да развали изненадата?
И ТАКА, СЛАДКАРНИЦАТА НАЙСЕТНЕ Е ЗАТВОРЕНА И ако не беше плакатът на вратата, по нищо нямаше да си личи, че вътре става нещо.
Коледно тържество довечера в 19.30 ч.! – изписано сред фон от звездички и маймунки.
Препоръчително карнавално облекло.
Все още не съм видяла костюма на Зози. Предполагам, че ще е страхотен, но тя така и не пожела да ми каже какво е избрала. И след като около час съзерцавах снега отвън, загубих търпение и отидох в стаята ѝ да видя какво прави.
Но вътре ме чакаше изненада. Стаята на Зози я нямаше. Завесите от копринено сари бяха свалени, китайският халат бе изчезнал, сянката, хвърляна от лампата, бе изгубила орнаментите си. Дори обувките ѝ вече не стояха на полицата над камината и тогава, струва ми се, разбрах.
Когато видях, че ги няма.
Великолепните ѝ обувки.
На кревата имаше куфар, мъничък, кожен, видял доста път. Зози тъкмо го затваряше и ме погледна, когато влязох, и аз знаех какво ще ми каже, без дори да се налага да питам.
– О, скъпа – подхвана тя. – Щях да ти кажа. Наистина, повярвай ми. Но не исках да ти развалям празненството...
Не можех да повярвам.
– Тази вечер ли заминаваш?
– Все някога трябва да замина. А след тази вечер няма да има чак такова значение.
– Защо?
– Нали ти лично извика Променливия вятър? – тя сви рамене. – Нима не искаш да имаш свое семейство – с Рижия и Ян, и Розет?
– Това не означава, че ти трябва да си тръгнеш!
Зози напъха една изпаднала обувка в куфара.
– Знаеш, че не става така. Все някога идва краят, Нану. Няма начин.
– Но ти също си член на семейството!
– Не, няма как – тя поклати глава. – Не и с Ян. Тя има твърде лошо отношение към мен. И може би с право. Когато съм тук, нещата не вървят толкова гладко.
– Не е честно! Къде отиваш?
Зози вдигна глава и се усмихна.
– Накъдето ме отвее вятърът – беше отговорът.
МАЙКАТА НА ЖАН-ЛУ СЕ ОБАДИ ТОКУ-ЩО, ЗА ДА съобщи, че синът ѝ внезапно се разболял и в крайна сметка нямало да дойде. Анук, естествено, е разочарована и леко разтревожена за приятеля си, но въодушевлението около тържеството разсейва лошото ѝ настроение.
В червеното си наметало и качулка тя повече от всякога прилича на коледна играчка, тича насам-натам, кипяща от енергия.
– Няма ли ги още? – повтаря непрекъснато, макар че в поканите пише седем и половина, а църковната камбана все още не е ударила кръгъл час. – Никого ли няма отвън?
Всъщност снегът вали толкова силно, че едва различавам уличната лампа в другия край на площада, но Анук продължава да стои с лице, долепено до стъклото – същинско духче, кацнало на прозореца.
– Зози! – вика тя. – Готова ли си?
Чувам далечния отговор на Зози, която от два часа се е затворила горе.
– Може ли да се кача? – провиква се Анук.
– Още не. Нали ти казах. Изненада е.
Тази вечер Анук е някак странна; превъзбудата ѝ е една четвърт радост и три четвърти тревога. В един момент изглежда деветгодишна; в следващия е съвсем голяма, развълнувана, прекрасна в червеното си наметало, косата ѝ се вихри като буря около лицето.
– Успокой се – казвам ѝ аз. – Ще се измориш.
Тя ме прегръща импулсивно, както ме прегръщаше като мъничка, но преди да успея да ѝ отвърна, вече я няма: не може да си намери място и подтичва от чиния към чиния, от чаша към чаша, донаглася листенцата имел, клонките бръшлян, свещите, салфетките, вързани с аленочервени панделки, разноцветните възглавнички по столовете, стъклената купа от магазина втора ръка, която в момента е пълна с ароматен рубиненочервен зимен пунш, подправен с индийско орехче и канела, с няколко капки лимон и коняк, с портокал, с карамфил, потънал в пурпурните дълбини.
Розет, напротив, е необичайно спокойна. Облечена в маймунския си костюм, тя наблюдава всичко с огромни очи, но е най-силно впечатлена от коледната къщичка с характерната сцена на Рождеството, със сипещия се сняг под ореола от светлина; наоколо има и няколко маймунки (Розет смята, че маймуната е коледно животно) вместо обичайните вол и магаре.