– Мислиш ли, че ще дойде?
Естествено, има предвид Рижия. Анук ме попита вече безброй пъти, болезнено е, като си помисля за разочарованието ѝ, ако той не се появи. В крайна сметка защо да идва? Защо изобщо продължава да стои в Париж? Но Анук изглежда твърдо убедена, че той ще дойде – да не би да го е виждала, питам се, и при тази мисъл се чувствам опасно замаяна, сякаш да бъдеш Анук е заразно, и този сняг по Коледа не е случайно атмосферно явление, а вълшебство, което може да заличи миналото...
– Искаш ли той да дойде? – пита ме тя.
Спомням си лицето му, уханието му, смесица от пачули и машинно масло; как навежда глава, когато върши някаква работа; татуирания плъх; бавната усмивка. Толкова дълго съм копняла за него. И съм се борила с него – с неговата нерешителност, с презрението му към установените правила, с упорития му отказ да се приспособи...
И си мисля за всичките години, през които бягахме, местехме се от Ланскене в Ле Лавьоз, от там в Париж на булевард "Дьо ла Шапел" с неоновата табела и близката джамия; на площад "Де Фо Монейор" със сладкарницата, и навсякъде полагахме напразни усилия да се приспособим, да се променим, да бъдем обикновени...
И се чудя при всичките тези пътешествия по хотелски стаи, пансиони, селца и градчета, след всичките години на копнеж и страх...
От кого всъщност съм бягала? От Черния призрак? От Достопочтените? От майка си? От самата себе си?
– Да, Нану, искам да дойде.
Така ми олекна, като изрекох тези думи. Накрая си признах, противно на всяка логика. След като се опитвах, но не успях да открия ако не любов, то поне някакво удовлетворение при Тиери, аз признавах, че за някои неща просто не може да се намери логическо обяснение, че любовта не е въпрос на избор, че понякога не можеш да избягаш от вятъра...
Рижия, разбира се, нито за миг не повярва, че ще се установя. Винаги ми е казвал, че се самозалъгвам, очаквал е с типичната си кротка надменност, че един ден ще се призная за победена. Искам да дойде. Но въпреки това няма да избягам – дори Зози да направи всичко на пух и прах. Този път оставаме. Каквото и да ни струва това.
– Идва някой! – звънчетата запяват на вятъра. Но фигурата на прага с къдравата перука е твърде едра, за да бъде Рижия.
– Всички да внимават! Тежкотоварен камион на пътя!
– Нико! – възкликва Анук и се мята към масивната фигура – палто с петелки, ботуши до коленете и накити, които биха вдъхнали страхопочитание дори у крал. Носи куп подаръци, оставя ги под елхата и макар че помещението не е голямо, той го прави необятно с ведрото си настроение.
– Като какъв си се облякъл? – пита Анук.
– Анри IV, естествено – отвръща тържествено Нико. – Кулинарният крал на Франция. Ей... – той застива на място и души въздуха. – Ухае приятно. Искам да кажа, страхотно. Какво си сготвила, Ани?
– О, какво ли не.
След него влиза Алис, облечена като фея, с поличка на балерина и искрящи крилца, макар че феите не са обути с толкова огромни ботуши. Кипи от енергия, залива се от носел смях и макар че все още е много слабичка, лицето ѝ сякаш е изгубило остротата си и сега тя изглежда по-хубава, не толкова крехка...
– Къде е Пепеляшка? – пита Нико.
– Приготвя се – отвръща Анук и го дърпа за ръката до мястото му на сложената за вечеря маса. – Ела, сипи си нещо за пиене – тя потапя черпака в пунша. – И не се тревожи за кокоските. Имаме достатъчно да нахраним цяла армия.
Следващата е мадам Люзерон. Твърде достолепна, за да облече маскараден костюм, но все пак празнична в небесносинята си рокля, слага подаръците си под елхата и приема чаша пунш от Анук заедно с усмивка от Розет, които си играе с дървено кученце на пода.
Звънчетата пак запяват: този път е Лоран Пенсон с лъснати до блясък обувки, грижливо избръснат, след него идват Ришар и Матюрен, Жан-Луи и Попол – Жан-Луи е облякъл най-ослепителното сако, което някога съм виждала,
– После идва мадам Пино, облечена като милосърдна сестра, след нея е дамата с угрижения вид, която подари на Розет куклата (сигурно Зози я е поканила), и ето ни, цяла тълпа, питиета, смях, сандвичи и сладкиши, а аз хвърлям по едно око към кухнята, където Анук се прави на домакиня вместо мен, Алис яде "просяче", Лоран загребва шепа бадеми и ги пуска в джоба си за после, Нико пак пита за Зози, а аз се чудя кога ли ще удари нейният час...
Чук-чук-чук, отекват обувките ѝ по стълбите.
– Извинете, че закъснях – усмихва се тя и за момент всички притихват, над сладкарницата се спуска тишина, изглежда свежа и ослепителна в червената си рокля, и изведнъж виждаме, че е подстригала косата си до раменете точно като мен, прибрала я е зад ушите като мен, със същия прав бретон и кичурите на тила, които нищо не може да опитоми...