Госпожата прегръща Зози. Трябва да разбера как се казва, мисля си, макар че в момента не мога да сваля поглед от Зози, която застава в средата на помещението под смеха и аплодисментите на гостите.
– Е, като кого си се облякла? – нетърпелива е Анук.
Но Зози се обръща към мен с онази многозначителна усмивка, която само аз забелязвам.
– Е, Ян, не е ли забавно? Нима не забеляза? Направих се на теб.
Е, КАКВО ДА СЕ ПРАВИ, НА НЯКОИ ХОРА НЕ МОЖЕ ДА СЕ угоди. Но си струваше дори само заради изражението на лицето ѝ, тази внезапна, изпълнена със съжаление, стъписана бледност, тръпката, която премина през цялото ѝ тяло, когато видя себе си на стълбите...
Трябва да призная, че не изглеждам зле. Рокля, прическа, бижута, всичко, с изключение на обувките, всичко възпроизведено до призрачно съвършенство и поднесено със същия намек за усмивка...
– Ей, направо сте като близначки – обажда се Нико с детинско задоволство, докато си слага кокоски в чинията. Лоран потръпва нервно, сякаш отърсил се от сън. Естествено, разликите помежду ни са очевидни – със заклинания може да се постигне много, но истинската трансформация става само в приказките – и все пак е странно с каква лекота влизам в ролята.
Иронията не остава незабелязана за Анук, чието въодушевление вече граничи с лудост, докато снове между улицата и сладкарницата – да види снега, или поне така казва, но и двете знаем, че чака Рижия, и предполагам, че внезапните ярки проблясъци в цветовете ѝ се дължат не на радост, а на маниакална енергия, която напира да бъде освободена, иначе рискува да я подпали като хартиен фенер.
Рижия го няма. Поне засега – а вече е време Виан да сервира вечерята.
Тя се залавя с известно нежелание. Още е рано, може и да дойде – запазили са му място в дъното на масата и ако някой попита, тя ще отговори, че то е, за да почетем мъртвите, древна традиция, свързана с Деня на мъртвите, съвсем подходяща за нашето празненство.
Започваме с лучена супа, димяща и ароматна като есенни листа, с крутони и настъргано сирене, с щипка червен пипер отгоре. През цялото време, докато сервира, Виан ме наблюдава, сякаш очаква да щракна с пръсти и на масата да се появят още по-съвършени ястия, които да засенчат нейните усилия.
Вместо това аз ям, разговарям и се усмихвам, хваля готвачката, виждам, че тя е замаяна, не е на себе си. Е, пулке е непредвидимо питие, а в пунша има доста щедро количество благодарение на мен, естествено, за да отбележим радостния повод. Навярно за да се поуспокои, Виан предлага още пунш и ароматът на карамфила сякаш е погребан жив, а вкусът е като чили, подправено с огън, и тя се пита ще свърши ли някога това.
Второто ястие е крехък гъши дроб върху тънка препечена филийка с дюли и смокини. Те придават очарование на това ястие, като при шоколада, забъркан от точните съставки, и гъшият дроб се топи тъй лениво в устата, мек като трюфел, сервира се с чаша леденостуден сотерн, който Анук ненавижда, но Розет го пие от чашка като напръстник, усмихва се слънчево и нетърпеливо прави знак за още.
Третото ястие е сьомга във фолио, сервирана цяла със сос "Беарнез". Алис се оплаква, че не може повече, но Нико ѝ дава от своята чиния, слага в устата ѝ вкусни парченца и се подиграва на жалкия ѝ апетит.
После идва основното блюдо: гъска, печена дълго в гореща фурна, така че тлъстината да се стопи от кожата ѝ, която става хрупкава и почти карамелизирана, а месото е толкова крехко, че пада от костта като копринен чорап от дамски крак. Около нея има кестени и картофи, препечени до хрупкаво в златистата мазнина.
Нико леко се подсмихва от удоволствие.
– Струва ми се, че току-що умрях и отлетях в рая на калориите – заявява той и с наслада щурмува едно бутче.
– Да ти кажа, не съм опитвал по-вкусно нещо, откак мама се помина. Поздравления за готвачката! Ако не бях толкова влюбен в клечестото дребосъче до мен, щях да се оженя за теб на мига... – и размахва вилицата си, при което във въодушевлението си едва не изважда окото на мадам Люзерон (но тя извръща лице точно навреме).
Виан се усмихва. Пуншът сигурно вече е подействал и тя е поруменяла от успеха си.
– Благодаря – казва и става. – Много се радвам, че дойдохте тази вечер, за да мога да ви благодаря за помощта, която ни оказахте.
Щедра благодарност, мисля си. Какво пък толкова са направили точно те?
– Благодаря, че ни станахте клиенти, за подкрепата и приятелството – продължава Виан – в момент, когато всички се нуждаехме от това – тя пак се усмихва, навярно почувствала веществата, които текат свободно из вените ѝ и я правят странно разговорлива, нетипично прибързана и едва ли не безразсъдна, като една по-млада Виан от друг, едва ли не забравен живот.