– Аз имах детство, което вие бихте нарекли нестабилно. Тоест бях в постоянно движение. На никое от местата, където попадах, не ме приемаха радушно. Винаги съм се чувствала чужденка. А ето че тук се задържах вече четири години и дължа всичко това на хората като вас.
Прозявка, още една. Речта се проточи.
Наливам си чаша пунш и улавям погледа на малката ми Анук. Вижда ми се неспокойна, сигурно заради отсъствието на Жан-Лу. Много е зле, горкичкият. Предполагат, че е от храна. А с такова крехко сърце като неговото всичко може да е опасно. Студено, люто, магия, дори...
Възможно ли е да изпитва вина?
Моля те, Анук. Пропъди тази мисъл. Защо ще се чувстваш отговорна? Като че ли не си развила достатъчно силно чувство за отговорност за всяко зло, дори най-малкото. Но аз виждам цветовете ти, скъпа моя, и знам как гледаше коледната къща с вълшебния кръг на тримата, застанали под светлината на електрическите звезди.
Като стана дума за това, един липсва. Очакваше се да закъснее, но вече идва, промъква се в мрака по уличките на хълма, лукав като лисица край кокошарник. Мястото му все така се пази: чинии, чаши, всичко е непокътнато.
Виан си мисли каква глупачка е. Самата Анук започва да вярва, че всичките ѝ планове и молитви са били напразни, че дори снегът не може да промени нищо, че вече няма какво да я задържа тук.
Но настъпва моментът, когато вечерята вече привършва, време за червените вина, за сирената, оваляни в дъбова пепел, за свежите непастьоризирани сирена, за отлежалите зрели сирена и отлежалото "Бюзе", за мармалада от дюли, орехите, зелените бадеми и меда.
И ето че Виан поднася тринайсетте десерта и коледното пънче, дебело като здрава мъжка ръка, с два сантиметра шоколадова глазура, и всеки, който си е мислел, че му е достатъчно – дори Алис, – намира още мъничко местенце за нещо (или за повечко, в случая на Нико) и макар че най-сетне пуншът е привършил, Виан отваря бутилка шампанско и вдигаме тост.
За тези, които отсъстват.
НА РОЗЕТ ВЕЧЕ Ѝ СЕ ДОСПИВА. ДЪРЖА СЕ ПРЕКРАСНО през цялата вечер, яде с ръчички, но достатъчно чисто, без да цапа много, разговаря (е, по-скоро пя) с Алис, която седеше до малкото ѝ столче.
Харесват ѝ приказните крила на Алис, което е добре, защото Алис ѝ е приготвила същите, увити под елхата. Розет е малка и не издържа до полунощ – всъщност вече би трябвало да е в леглото, – затова решихме, че може да отвори подаръците си предварително. Но тя се задоволи с крилата на феята, които са пурпурни и сребристи и направо страхотни – всъщност се надявам Алис и на мен да е донесла един чифт, което е възможно, като гледам формата на пакета. И така, сега Розет е летяща маймунка, което ѝ се вижда ужасно весело, и тя тича насам-натам с пурпурните си крила и маймунски костюм, кикоти се на Нико изпод масата, стиснала шоколадова бисквитка в ръка.
Но вече става късно и аз се чувствам уморена. Къде е Рижия? Защо не дойде? Не мога да мисля за нищо друго – нито за храна, нито дори за подаръци. Обидена съм. Сърцето ми е като играчка с часовников механизъм, която тиктака, излязла от контрол. За миг притварям очи и ето – ароматът на кафе и на онзи неповторим горещ шоколад, който мама приготвя, тракането на чинии, които разтребват от масата.
Ще дойде, мисля си. Трябва да дойде.
Но вече е късно, а него го няма. Не направих ли всичко както трябва? Със свещите и захарта, и кръга, и кръвта? Със златото и тамяна? Със снега?
Е, защо още го няма?
Не искам да плача. Бъдни вечер е. Но не трябваше да става така. Това ли е цената, която трябва да платя? Отървах се от Тиери, но за сметка на какво?
Чувам звънчетата и отварям очи. Някой стои на вратата. За момент го виждам – целият в черно, рижата му коса се вее...
Но поглеждам пак и виждам, че не е Рижия. На прага стои Жан-Лy, а червенокосата жена до него сигурно е майка му. Струва ми се някак уплашена и смутена, но Жан-Лy изглежда добре, може би малко блед, но, от друга страна, той винаги е блед...
Скачам от стола си.
– Ти успя! Ура! Добре ли си?
– Не помня да съм бил по-добре – смее се той. – Как бих могъл да пропусна празненството, като знам колко усилия положи?
Майката на Жан-Лу се усмихва принудено.