– Не исках да се натрапвам – подхваща тя, – но Жан-Лy настоя.
– Добре сте дошла – казвам аз.
И докато двете с мама тичаме към кухнята да донесем допълнителни столове, Жан-Лу бръква в джоба си и вади нещо от там. Прилича на подарък, опакован в златиста хартия, но е миниатюрен, горе-долу колкото бонбон.
Подава го на Зози.
– В крайна сметка не ми хареса.
Тя стои с гръб към мен, така че не виждам лицето ѝ, нито съдържанието на пакетчето. Но сигурно е решил да даде шанс на Зози и това ме изпълва с такова облекчение, че едва сдържам сълзите си. Нещата наистина започват да се подреждат. Сега остава и Рижия да дойде, и Зози да реши да остане...
Тогава тя се обръща и аз виждам лицето ѝ, и в първия миг не мога да я позная. Сигурно е игра на светлината, казвам си, но за частица от секундата ми се вижда ядосана – ядосана ли? Не, направо бясна, очите ѝ са като цепки, устата ѝ е озъбена, ръката ѝ стиска с такава ярост пакетчето, че от него капе шоколад, тъмен като кръв...
Както казах, вече става късно. Сигурно очите ми са уморени. Защото след секунда тя пак става каквато беше, усмихната, великолепна в червената си рокля и червените си кадифени обувки, и аз тъкмо се каня да попитам Жан-Лу какво има в пакетчето, когато звънчетата пак запяват и влиза още някой, висока фигура в червено и бяло, с мъхеста качулка и огромна изкуствена брада...
– Рижко! – крещя аз и скачам на крака.
Рижия сваля изкуствената брада. Под нея е ухилен до уши.
Розет става. Той я вдига и я подхвърля във въздуха.
– Маймунка! – казва Рижия. – Любимото ми животно. Нещо повече – летяща маймунка!
Прегръщам го.
– Мислех, че няма да дойдеш.
– Е, ето ме.
Настава тишина. Той стои там с Розет на ръце. Стаята е пълна с народ, но все едно е празна и макар че той изглежда напълно спокоен, от начина, по който гледа мама, разбирам...
Наблюдавам я през Димящото огледало. Тя се прави на спокойна, но цветовете ѝ са ярки. Пристъпва напред.
– Запазихме ти място.
– Така ли? – той я поглежда.
Тя кима.
И тогава всички се обръщат към него и за миг ми се струва, че ще каже нещо, защото Рижия не обича да го зяпат. Всъщност той не се чувства много добре в чужда компания...
Но в следващия момент мама прави крачка напред и го целува нежно по устните, а той оставя Розет и я придърпва в обятията си...
Не ми е нужно Димящо огледало, за да разбера. Няма начин да не обърнеш внимание на тази целувка, да не забележиш как си пасват като две парчета от пъзел, да пропуснеш светлината в погледа ѝ, когато го хваща за ръка и се обръща усмихната към гостите...
"Продължавай, нашепвам ѝ със сянката на гласа си. Кажи им. Кажи го. Сега..."
Тя ме поглежда за секунда. И знам, че някак е чула посланието ми. След това обръща глава, оглежда кръга от приятелите ни, майката на Жан-Лy, която стои, все едно е сдъвкала лимон, и виждам, че се колебае. Всички я гледат и аз знам какво си мисли. Очевидно е. Чака да я измерят с онзи поглед, който сме виждали толкова пъти, погледа, който казва: "Мястото ти не е тук... ти не си като нас... ти си различна..."
Около масата цари мълчание. Всички я наблюдават притихнали, с поруменели лица, доволни и сити, всички, освен Жан-Лу и майка му, разбира се, която ни гледа, все едно сме глутница вълци. Дебелият Нико държи за ръката Алис с крилата ѝ на фея; мадам Люзерон изглежда неуместно с роклята и перлите си; мадам Пино, облечена като милосърдна сестра, е разпуснала коси и младее с цели двайсет години; очите на Лоран блестят; Ришар и Матюрен, Жан-Луи и Попол пушат цигарите си и никой, никой от тях не я гледа по онзи начин.
Но нейното лице се променя. Някак омеква. Сякаш от сърцето ѝ е паднала тежест. И за пръв път, откакто се е родила Розет, тя наистина прилича на Виан Роше, онази Виан, която пристигна в Ланскене, без изобщо да я интересува кой какво говори...
Зози се подсмихва.
Жан-Лу сграбчва ръката на майка си и я дърпа да седне.
Лоран леко отваря уста.
Мадам Пино порозовява като ягода.
– Приятели, искам да ви запозная с един човек – казва мама. – Това е Рижия. Бащата на Розет.
ЧУВАМ КОЛЕКТИВНАТА ВЪЗДИШКА НА ГОСТИТЕ: ЗВУК, който при други обстоятелства бих изтълкувала като неодобрение, но в този случай, след толкова ядене и вино, смекчен от сезона и от приветливия блясък на снега, ми се счува като възклицание, предизвикано от изключително пищен фойерверк.
Рижия ми се вижда напрегнат, но въпреки това се усмихва, поема чашата шампанско, която му подава мадам Люзерон, и я вдига към всички нас...