Когато разговорът се възобнови, той ме последва в кухнята. Розет дойде с него, подтичвайки в маймунския си костюм, и аз си спомних колко очарована беше първия път, когато той влезе в магазинчето, сякаш още тогава го позна.
Рижия се наведе да я погали по косицата. Приликата помежду им е наистина затрогваща, като спомен от изгубено време. Той е пропуснал толкова много – как Розет за пръв път надигна главицата си, първата ѝ усмивка, рисунките ѝ на животни, танцът на лъжиците, който толкова ядосваше Тиери. Но вече по лицето му познавам, че той никога няма да я обвинява за особеностите ѝ, че никога няма да се чувства неудобно; че никога няма да я сравнява с другите, нито да иска от нея да изневери на себе си...
– Защо не ми каза? – попита той.
Поколебах се. Коя истина да му кажа? Че прекалено много се страхувах, че бях твърде горда, твърде упорита, за да се променя, че подобно на Тиери, и аз бях влюбена в една фантазия, която след като бе достигната, се оказа не шато, а обикновена слама?
– Исках да се установим. Исках да бъдем обикновени.
– Обикновени ли?
Разказах му всичко. Как се местихме от град в град, за фалшивата халка, за смяната на името, за края на магията, за Тиери, за желанието да се приспособим на всяка цена дори с цената на сянката ми и на душата ми.
Рижия помълча малко, после се разсмя тихо и гърлено.
– И всичко това заради една сладкарница?
Аз поклатих глава.
– Вече не.
Винаги е казвал, че полагам твърде много усилия. Че твърде много се вживявам, а сега виждам, че не съм държала достатъчно на нещата, които са важни. В крайна сметка сладкарницата е само пясък, хоросан, камък и стъкло. Тя няма сърце, няма собствен живот освен този, който взима от нас. И когато ние се откажем от него...
Рижия вдигна Розет, която не изскимтя, както обикновено прави при близост от страна на непознат, а изчурулика доволно и направи знак с две ръчички.
– Какво каза?
– Че приличаш на маймуна – засмях се аз. – От устата на Розет това е комплимент.
Той се усмихна широко и ни прегърна. И за момент останахме така, вплетени един в друг, Розет вкопчена във врата му, сред тихия смях, долитащ иззад вратата, и уханието на шоколад във въздуха...
В следващия момент в стаята настана тишина, звънчетата издрънчаха, вратата рязко се отвори и на прага видях друга фигура с шапка, цялата в червено, но по-едра, по-масивна, толкова позната под изкуствената брада, че не е нужно да търся пурата в ръката му...
В настъпилата тишина Тиери влезе с леко олюляваща се походка, което ми подсказа, че е пил.
Той измери Рижия със злобен поглед и попита:
– Коя е тя?
– Тя ли? – учуди се Рижия.
Тиери с три крачки прекоси стаята, като пътьом закачи елхата и разпиля играчки по пода. Той тикна белобрадото си лице под носа на Рижия.
– Не разбираш ли? Съучастничката ти. Тази, която ти е помогнала да осребриш чека ми. Камерите на банката са я заснели и по всичко личи, че тази година доста нещастници в Париж са изгорели заради нея...
– Нямам никаква съучастничка – прекъсна го Рижия. – И никакъв чек не съм...
Забелязах нещо в погледа му, сякаш изведнъж му просветна, но беше твърде късно.
Тиери го сграбчи за ръката. Те стояха съвсем плътно един до друг, като отражения в криво огледало, Тиери с обезумял поглед, Рижия блед като платно...
– Полицията знае всичко за нея – каза Тиери. – Но никога досега не са били толкова близо. Сменя си името, нали? Работи сама. Но този път е допуснала грешка. Събрала се е със загубеняк като теб. Е, коя е тя? – той вече крещи, почервенял като Дядо Коледа и вперил пиянския си поглед в Рижия. – Коя, по дяволите, е Виан Роше?
Е, НЕ Е ЛИ ТОВА ВЪПРОСЪТ ЗА МИЛИОН ДОЛАРА?
Тиери е пиян. Веднага си личи. Вони на бира и дим от пура, миризмата се е просмукала в костюма му на Дядо Коледа и в абсурдната му карнавална брада. Над нея цветовете му са мътни и заплашителни, но веднага виждам, че не е във форма.
Отсреща му Виан е бяла като ледена статуя, устата ѝ е увиснала, очите ѝ блестят. Тя тръсва глава в отчаян опит да отрече. Знае, че Рижия няма да я издаде, Анук е изгубила ума и дума, стои като вцепенена – първо от затрогващата семейна сцена, която видя тайничко иззад кухненската врата, а после и от грозното нахълтване, когато най-после всичко изглеждаше толкова съвършено...
– Виан Роше? – гласът на Виан е безизразен.
– Да, именно – отвръща Тиери. – Известна още като Франсоаз Лавери, Мерседес Демойн, Ема Уиндзор, ако трябва да изредя едва няколко от...